Пренебрегнала всички молби да й се помогне, Джулия се заключи в гримьорната си, изми потта и грима от лицето си и употреби две кани вода, за да изтрие с гъба цялото си тяло. Като напръска с парфюм гърдите си, тя обърна внимание на роклята, която бе донесла от къщи. Както настоя Арлис, Джулия реши да се спре на любимата си вечерна рокля. Тя беше скроена от смолисточерна италианска коприна, лъскава и рипсена. На всеки къс, набран ръкав имаше по една дълбоко пришита розова копринена роза. Единствените други украшения на роклята бяха отвесните разрези от коприна на подгъва, които се отваряха и затваряха ритмично на бухлати откоси при движението.
Като се облече внимателно, Джулия остави задните закопчалки отворени и се огледа в огледалото. Слаба усмивка озари лицето й. Независимо как се чувстваше отвътре, беше окуражително да види, че изглежда доста добре. Черната коприна беше в драматичен контраст с бледата й кожа и с пепеляворусите коси, а розовите гарнитури отзвучаваха цвета на страните й.
— Мисис Уентуърт — долетя от вратата гласът на прислужницата й, — може ли да вляза и да се погрижа за нещата ви?
Джулия отключи вратата и пусна вътре закръгленото тъмнокосо момиче. Бетси беше енергична прислужница, която се грижеше за костюмите й, поддържаше в ред гримьорната и помагаше за изпълнението на множество дребни услуги.
— Ще ми закопчаеш ли роклята, моля?
— Да, мисис Уентуърт. Донесох ви още цветя.
— Задръж ги за себе си, ако искаш — каза Джулия равнодушно. Гримьорната беше вече пълна с подредени цветя, които насищаха въздуха със своя аромат.
— О, но тези са толкова красиви! Погледнете ги само — увещаваше я Бетси и й поднесе големия букет.
Джулия възкликна радостно, като видя разкошните едри рози, които варираха от най-бледорозово до аленочервено, съчетани с екзотични орхидеи и високи стръкове ярки пурпурни и бели делфиниуми.
— Кой ги изпрати? — попита тя.
Бетси протече картичката.
— Тук пише „Савидж“.
Значи те бяха от лорд Савидж. Джулия протегна ръка и взе една от розовите рози от букета. Попипа венчелистчетата на цвета и го остави на тоалетната си маса. Когато Бетси закопча гърба на роклята й, Джулия опитно изви и закрепи косите си в хлабава, широка спирала на темето, оставяйки няколко къдрици свободни на слепоочията и шията. След миг колебание Джулия откъсна цвета, уви края му в малко хартия и го забоде в косите си с един фуркет.
— Изглежда чудесно — каза Бетси, отчупи друг цвят и го закачи на малката черна копринена чантичка на Джулия. — Той трябва да е специален мъж за вас, мисис Уентуърт, щом употребявате такива усилия за вида си.
Джулия си сложи чифт гладки черни ръкавици, които покриваха лактите й.
— Човек ще каже, че съм го чакала цял живот.
— Колко внушително… — започна Бетси. Но спря и кръглото й лице се смръщи, като видя смътните следи от пръсти върху ръцете на Джулия над лактите и още една такава следа отгоре на голото й рамо.
— О Боже, това никак не подхожда!
Джулия погледна синините с тъга.
— Боя се, че не могат да се изличат. След буйствата с мистър Скот на сцената, аз се учудвам, че белезите не са повече.
Като се пресегна за грим с цвят, наподобяващ цвета на кожата, Бетси намокри върховете на пръстите си с вода и разтри с тях ударените места, а после наложи обилен пласт грим върху тях. Джулия стоеше неподвижна и наблюдаваше работата на прислужницата с доволна усмивка.
— Сега почти не личат. Благодаря ти, Бетси.
— Ще има ли още нещо, преди да прибера костюмите ви?
— Да… Би ли открила къде е спряна колата за мен отвън?
Бетси се върна скоро с новината, че зад театъра действително има карета, фина черна кола, украсена със сребро, край нея двама съпровождащи ездачи и двама лакеи, облечени в тъмночервени ливреи.
Джулия усети как сърцето й заби трескаво с болезнена сила. Сложи ръка на гърдите си, сякаш с това можеше да успокои лудото пулсиране, и задиша дълбоко.
— Мисис Уентуърт? Изглежда, не се чувствате добре.
Джулия не отговори. Какво ли я очаква, като се съгласи да прекара няколко часа насаме с лорд Савидж? Какво ли ще си кажат един на друг… кой лудешки импулс я накара да приеме поканата? Събрала смелост, тя раздвижи рамене и се освободи от напрежението. Бетси й помогна да натъкми коприненото манто с качулка на главата и раменете и да затвори гранатовата закопчалка на шията си. Като измърмори „лека нощ“ на момичето, Джулия напусна гримьорната и пое по лабиринта от театрални приспособления.
Когато премина през задния вход, малка група посетители на театъра се изпречи пред нея да я приветства и неколцина се осмелиха да докоснат пелерината и дори облечените в ръкавици ръце. Един висок лакей й помогна да мине през тълпата до чакащата карета. Той сръчно изтегли допълнително стъпало, за да се качи по-лесно в луксозното превозно средство, и затвори вратата след нея. Всичко бе извършено така бързо, че Джулия нямаше време дори да мигне, когато бе настанена на меката седалка, покрита с кадифе и кожа.