Тя се вгледа в лорд Савидж, седнал срещу нея. Едната половина на красивото му лице бе осветена от един фенер на колата, рязко очертана като с нож, а другата половина оставаше в сянка. Той се усмихна и Джулия бързо сведе поглед към скута си.
Лорд Савидж принадлежеше на свят, от който Джулия бягаше от години. То бе нейно право — някои дори биха го нарекли неин дълг — да придобие титла и позиция, която родителите й бяха осигурили за нея. Но тя се съпротивляваше с всички сили на тази родителска намеса, като проявяваше упоритост и възмущение, и най-много се боеше да открие какъв характер има мъжът, на когото е била обречена. Не желаеше да престане да се бои от Савидж, не искаше да отслаби съпротивата си в никакъв случай. Но любопитството й я доведе до това… както и тревожещото влечение, което изпитваха един към друг.
— Тази вечер сте изключителна — промълви Савидж.
Джулия примига от изненада.
— Значи сте гледали пиесата? Не ви забелязах сред публиката.
— Това представление изискваше много от вас.
— Да, твърде е изтощаващо. — Набързо си помисли как е преценил той дръзкото взаимодействие между нея и Лоугън Скот — дали се е забавлявал заедно с публиката, или е проявил неодобрение. Вероятно нещо се отрази върху лицето й, защото той се наведе напред и я прикова със смущаващия си сребрист поглед.
— Какво има? — попита той.
Решила, че няма какво да губи, Джулия му каза какво е мислила.
Савидж отговори бавно, подбирайки грижливо думите си.
— Не е мое право да не одобрявам играта ви на сцената. Актьорството сама сте си избрала.
— А вие нямате ли лично отношение? — попита тя непредубедено. — По време на изпълнението на ролята, когато мистър Скот ме целуна, или когато ме преследваше по сцената и…
— Това не ми хареса. — Думите, изглежда, му се изплъзнаха, преди да успее да ги възпре. Устата му се изкриви в присмех към самия себе си. — Вие и Скот сте твърде убедителни в ролите си.
Разтревожена и поласкана, тя се отдръпна назад, докато раменете й опряха плътно в плюшената тапицерия.
— Такава е пиесата — отбеляза тя.
— Гледал съм пиеси и преди. Вие двамата изглеждате… различни.
Джулия се смръщи, спряла замислено поглед върху чантичката си. Знаеше за мнението на мнозина, че тя и Лоугън Скот са любовници и й беше ясно защо. Тя и Лоугън бяха завладени от така наречената „сценична химия“, благодарение на която можеха да играят заедно така убедително, че илюзията и реалността временно се срастваха в безшевово съвършенство.
И все пак тази рядка хармония в тяхната игра не би могла и никога нямаше да премине границите на сцената. Тази мисъл неведнъж сериозно бе занимавала ума на Джулия. Тя се обръщаше към Лоугън като всички други за напътствия, ръководство, възхвали и критика… но не и за нещо, което не е свързано с нейната кариера. Нямаше нищо утешително във връзка с Лоугън, нищо, което будеше доверие, дори най-слаб намек за сигурност и топлота. Беше ясно, че той никога няма да обича жена, както обича своя театър.
Вероятно това беше причината, поради която той и Джулия прилагаха „химията“ на сцената, понеже всеки от тях чувстваше неспособността на другия да се подчини на друго лице. В това имаше сигурност, особено като знаеха, че няма риск да се влюбят, да страдат или да се разочароват един от друг… че докато емоциите им на сцената текат дълбоко, нищо няма да остане от тях, когато завесата падне.
Откак навлезе в зряла възраст, Джулия се опитваше да изпита доволство от съдбата си в независимостта, която ценеше толкова високо. Ако можеше някак да се възпре от това да желае повече! Жадуваше за човек, който ще я разбира и цени, мъж, на когото да се отдаде всецяло, без страх от съмнение.
Осъзнала, че мълчи от доста дълго време, Джулия погледна внимателно лорд Савидж, опасявайки се, че може да е издала мислите си.
— Ние почти пристигнахме — беше всичко, което каза той шепнешком, и то донякъде я успокои.
Каретата пътуваше по Ъпър Брук Стрийт и зави, за да навлезе в дългата алея, водеща към масивна къща, боядисана в бяло и кремаво. Постройката беше хладна, красива и напълно симетрична, с високи гръцки колони и широк портик, който украсяваше фасадата. Двете изящни бели крила с редица блестящи паладийски прозорци се редяха от средната част на сградата. Това беше напълно различна сграда от мрачното готическо имение, в което бе израсла Джулия.