— Това беше моето желание още от детските години. Напуснах дома на родителите ми, когато бях на осемнайсет, работих в трупа пътуващи артисти, а по-късно играх в театър на Странд, докато ми се усмихна щастието да бъда наета от мистър Скот.
— Семейството ви одобрява ли избора на кариерата?
Джулия изсумтя при тази мисъл.
— Решително не. Те искаха да си остана вкъщи… но само при условие, че спазя известни условия, които намирах за неприемливи.
— А кога се омъжихте? — попита той. — Докато играехте на Странд?
Тя се намръщи.
— Никога не обсъждам женитбата си.
На устните му заигра полуусмивка.
— Не съм убеден, че съпругът ви изобщо съществува.
— Съществува — увери го тя и отпи глътка вино. Той съществува, както и вашата жена, дощя й се да каже, но замълча.
— Пожелал ли е да напуснете театъра?
— Ще бъде отвратителен лицемер, ако го направи — бе дръзкият й отговор. — Той самият е артист. — Потисна усмивка, като видя искрата на интерес в израза му, знаейки, че е възприел значението, вложено от нея, буквално. То обаче бе истина. Лорд Савидж беше несъмнено умел артист в криенето на истината и в създаването на фалшива фасада. Той беше съвършен актьор като всеки изпълнител от „Капитал“.
Савидж, изглежда, се готвеше да я попита нещо друго, когато изведнъж очите му се стесниха и той се взря в голата й ръка над лакътя.
— Милорд? — попита Джулия, изненадана от изражението му.
Преди тя да реагира, Савидж грабна ръката й в своята топла, едра ръка и я обърна към светлината. Петното грим върху синината личеше ясно. Джулия се опита да се извие настрана.
— О, нищо… Аз съм съвсем добре… Представлението, както знаете…
— Тихо. — Той се обърна към един приближаващ се прислужник и рязко му заповяда да донесе кутийка мехлем от запасите.
Джулия наблюдаваше смаяна как Савидж потопи крайчеца на една салфетка в чаша хладка вода. Тя се скова от изненада, когато влажната кърпа мина внимателно по удареното място. Савидж намери и друг тъмен белег от пръсти и едно по-бледо петно нагоре на рамото й. С изключителна грижовност изтри грима, който го прикриваше.
Топъл изблик на руменина се разля по кожата на Джулия, премина от гърлото към лицето й. Никой мъж не беше я докосвал досега така. Лицето му беше толкова близо…
Приятен мирис я облъхна, ароматът на одеколон и топла кожа, смесен с уханието на колосан ленен плат. Сърцето на Джулия се разтуптя, когато си помисли, че може да приглади с върховете на пръстите си черните му коси, нежната извивка на ухото му, смелите очертания на веждите. Май бе пила твърде много. Сигурно е от виното. Искаше да се откъсне от него и все пак…
Прислужникът се върна с малка кутийка мехлем и я подаде на лорд Савидж. Когато си тръгна, затвори вратата и ги остави сами.
— Нямаше нужда… — започна Джулия несигурно. Гласът й стихна, когато Савидж отвори восъчно розовия мехлем, който миришеше силно на билки.
Савидж вдигна сивите си очи към нея. Тя забеляза едва сега меките нюанси на синьо и зелено в техните дълбини. Когато той заговори, гласът му бе малко по-плътен, отколкото обикновено.
— Скот трябва да бъде по-внимателен с вас.
— Внимателен е прошепна тя. — Причината е в това, че много лесно се контузвам.
Погледът му остана прикован в нейния, когато докосна с пръсти мехлема и се наведе напред. Изглежда, беше очаквал тя да възрази. На устните й потрепери несъгласие, но тя, кой знае защо, не го изрази гласно. Усети пръстите му върху ръката си. Той я докосваше, сякаш беше от порцелан, допирът на неговата кожа едва се усещаше. Джулия никога не беше предполагала, че един мъж може да бъде толкова нежен.
Диви импулси я завладяха… искаше да се наведе към него, да почувства цялата му ръка върху кожата си, да поведе дългите му пръсти по извивката на гърдите си. Задържа дъха си, пожелала чувството да си отиде, но страстното желание вместо това нарасна и зърната на гърдите й станаха твърди под гладката коприна на роклята. Безпомощно изчака той да свърши, спряла очи в наведената му глава.
— Има ли и други? — попита лорд Савидж.
— Никакви, които бих пожелала да видите — успя да продума тя.
Усмивка изгря на лицето му. Затвори кутийката и й я подаде.
— Подарък за вас, мисис Уентуърт. Очевидно ще се нуждаете от още мехлем, преди да завършат всички представления на „Укротяване на опърничавата“.
— Благодаря. — Джулия взе черните си ръкавици, свалени, когато започна вечерята, и започна да си вее с тях, за да разхлади парещото си лице. — Тук е много топло — рече тя неубедително.