— Да се разходим ли в градината?
Тя кимна благодарно. Прекосиха един вестибюл, после минаха през две широки двойни врати и поеха по настлана градинска пътека. Навън беше тъмно и хладно, лек ветрец шумолеше в листата на плодните дръвчета и шушнеше из живите плетове.
Вървяха мълчаливо край гъсти плетове от тис и редица цъфнали растения. Към средата на градината имаше голям фонтан с множество изваяни ангели. Джулия спря, за да се възхити на гледката, и забеляза един розов храст, който ограждаше пътеката. Цветовете й бяха познати — те бяха едри, бледорозови, с неописуемо сладък аромат.
— Рози „лятна слава“ — прошепна тя. — Любимите рози на майка ми. Тя прекарваше с часове в нейната градина да ги отглежда. Каза ми, че това е най-красивата от всички рози, но и най-бодливата.
Савидж видя как тя се наведе ниско над един розов цвят и вдъхна упоителния му аромат.
— Този вид е твърде рядък, особено в Англия. Беше дадена на семейството ми преди много време от… — Замълча, защото странна предпазливост не му позволи да довърши израза си. — Един приятел — добави той. Двете изречени думи сякаш се разстлаха между тях, запълвайки въздуха с въпроси.
Неочаквано дробовете на Джулия като че ли останаха без въздух и тя се помъчи да поеме дъх. „Лятна слава“ бяха наистина изключителен вид. Мина й през ума, че майка й Ива беше тази, която би могла да даде пръчките за засаждане на Савиджови толкова отдавна. Преди да се превърне в инвалид, Ива се гордееше с умението си да отглежда екзотични рози. Често подаряваше растения на приятели и познати.
Джулия се опита да прикрие грубата грешка и реши да промени темата колкото може по-бързо. Заобиколи храста с престорено безразличие.
— Лейди Аштън наясно ли е, че съм тук с вас тази вечер? — попита изведнъж тя.
— Лейди Аштън — повтори Савидж, изумен от неочаквания въпрос. Последва я по пътеката. — Не, не съм й казал.
— Ако тя научи, дали това ще създаде проблем между вас?
— Тя няма претенции към мен.
— О, да… разбрали сте се с нея… — Джулия трепна, когато камъче от настилката се пъхна в копринената й обувка. Тя спря и свали обувката, разтърсвайки я, за да отстрани нежеланото камъче. — Лейди Аштън храни ли надежди да се омъжи за вас, милорд?
— Задавате ми много интимен въпрос, мисис Уентуърт.
— Сигурна съм, че го желае, — каза Джулия в отговор на собствения си въпрос. — Вие сте добра партия за женитба… нали?
Савидж взе обувката от ръцете й и се наведе да я постави на крака й.
— Нямам намерение да се женя за лейди Аштън.
Като подскочи на един крак една-две крачки, Джулия се хвана за рамото му да се задържи и откри, че сакото му няма подплата. Мускулите му се усещаха здрави като дъб под дланта й.
— Защо не? — попита тя, загледала се в тюленовия отблясък на косите му на лунната светлина. — Нима не подхожда на високите ви стандарти? — Дъхът й спря, когато усети пръстите му върху глезена си, които леко наместваха стъпалото й в обувката.
Гласът на Савидж прозвуча леко приглушено.
— Възнамерявам да се оженя по любов.
Изненада и съчувствие се смесиха у Джулия. Значи под практичната му, хладнокръвна външност той лелееше своя мечта, същата мечта, която му бе отнета, както и на нея.
— Не очаквах такова романтично чувство у човек като вас, милорд.
— А какво очаквахте от мен?
— Че ще се ожените за удобство, а ще търсите любовта другаде.
— Точно това правеше баща ми. Сигурен съм, че майка ми, разумна жена, не се е и надявала на нищо друго, но вярвам, че е страдала. Дадох си клетва да бъда малко по-различен.
— Това невинаги е възможно.
— За мен ще бъде.
Изправи се и я погледна. Главата му стърчеше над нейната, лицето му тънеше в сянка. Джулия трябваше да пусне раменете му, но странно защо чувстваше, че ще изгуби равновесие, ако освободи единствената здрава опора на света.
— Ние сме се срещали преди, знаете ли? — каза той тихо.
Думите породиха тревожни тръпки по тялото й.
— Грешите.
— Никога няма да забравя онази нощ. — Ръцете му бяха на кръста й, държаха я здраво, а очите му бяха впити в обърнатото към него лице. — Беше преди три години в Уорикшир. Бях излязъл, за да погледам Първомайските веселби в селото. Видях ви да танцувате. — Като изрече това, той млъкна, наблюдавайки как изражението й се променя от объркване към признаване.
— О — възкликна слабо Джулия, — не предполагах… — Отпърво беше помислила, че той говори за тяхната сватба. Велики Боже, значи той е бил непознатият, който я целуна онази нощ! Тя свали поглед и се сети как често си спомняше тази целувка месеци наред. Беше невероятно как съдбата ги събра отново. — Аз ви попитах тогава да не сте един от Савиджови, но вие отрекохте. Защо не ми казахте кой сте?