Джулия въздъхна, мравки полазиха по гърба й при мисълта, че може да се върне на Странд. Трябва да си намери по-добро място за работа. Стисна мокрия куп листи под мишницата си, наведе глава и продължи по-бързо. Но изведнъж се натъкна на някакъв твърд предмет и залитна силно назад. Листите, които стискаше, полетяха във всички посоки. Някакъв мъж бързо я сграбчи за раменете и я задържа да не падне.
— Добре ли сте, мис? — попита мъжът.
Джулия се наведе и засъбира подгизналите листи. За нейно съжаление краищата на полите й се натопиха в една мръсна локва.
— Трябва да гледате къде вървите! — възкликна тя.
— Бих казал същото и за вас, мис. — Гласът на мъжа беше суховат и богат като чаша червено вино. Той й помогна да събере пръснатите листове, но се поспря да ги разгледа.
Джулия ги издърпа от ръцете му, преди той да успее да прочете нещо.
— Отивам на прослушване — обади се тя решително. — Много закъснях. — Тръгна да го заобиколи, но той я спря с леко докосване по рамото.
— В кой театър отивате?
Тя вдигна поглед към него и премига, когато порив на вятъра, примесен с капчици дъжд, я бръсна в лицето. Мъжът беше висок и добре сложен, широките му рамене изпълваха тежкото черно палто. През завесата от дъжд, който се стичаше от периферията на тъмната му шапка, тя можа да забележи резките, привлекателни черти и напрегнатите сини очи.
— Опитвам се да намеря „Капитал“ — отвърна тя.
— Вие сте го достигнали. — Посочи един вход наблизо. — Оттук се минава за общата стая за актьорите, където обикновено стават прослушванията.
— Откъде знаете това? — попита тя с подозрение.
Той продължи да се усмихва, докато я съзерцаваше.
— Ако желаете, аз ще ви придружа.
Джулия кимна и предпазливо мина пред него през входа, който водеше в тихо, полумрачно преддверие. Облекчена, че не е вече вън на дъжда, тя изтръска с ръка влажните си поли и се опита да ги приведе в ред. Спътникът й учтиво изчака тя да свали мократа си шапка и пелерината, след което ги взе от ръцете й.
— Ще ги оставим в гардеробната за гости да се изсушат — каза той, отвори една врата и закачи вещите на големите месингови куки, закрепени за стената. Свали шапката си и палтото, прокара пръсти през рошавата си коса, опитвайки се да приглади късата, къдрава грива.
Джулия също приглади тъмните си коси и съжали, че няма огледало, за да се пооправи.
— И така изглеждате добре — рече мъжът, сякаш прочел мислите й.
За пръв път Джулия му се усмихна предпазливо.
— Надявах се на нещо по-добро от това.
Той повдигна рамене.
— Видът ви не е от значение за актьорското умение.
— Да, разбира се. — Тя го последва в преддверието, покрай гримьорните, офисите, дърводелските работилници и костюмерните. Театър „Капитал“ заемаше голяма площ, съчетан от основна сграда и четири добавъчни постройки. Никога не беше смятан за равен с театър „Ройъл“ на Друри Лейн, когато Лоугън Скот не пое управлението му. Под блестящото му ръководство и благодарение на внушителните си спектакли „Капитал“ стана един от най-уважаваните театри в града.
Макар Лоугън Скот да беше още млад човек на двайсет и няколко години, вече бе постигнал легендарен статус в театъра. Мисълта, че явно е срещнала него, караше стомаха й ужасно да се присвива. Ако той реши, че тя няма талант, с кариерата й ще бъде свършено.
— От колко време сте в тази трупа? — попита Джулия и притеснението й нарасна, когато навлязоха по-навътре в сградата. Минаха покрай работници в коридора и завиха зад един ъгъл, където се чуваха гласове на актьори от репетиционните стаи.
— Откак тя бе създадена преди четири години — отвърна спътникът й.
— Сигурно сте много щастлив, че работите при мистър Скот.
— Така ли? — попита сухо той. — Скот е човек с доста тежък характер, знайте.
— Това може да му се прости, понеже е блестящ артист. Мистър Скот е най-големият актьор в Англия. Всички го наричат новия Дейвид Гарик.
Той изсумтя.
— Мисля, че това е преувеличение.
Джулия го погледна учудено.
— Не сте ли почитател на мистър Скот?
— Понякога да. Само че не мисля, че той може да се сравни с Гарик. Поне не засега.
Джулия повдигна рамене.
— Тъй като никога не съм го виждала на сцената, ще трябва да резервирам преценката си.
Достигнаха общата стая за актьорите, която наричаха „зелената стая“, но тя не бе зелена, и Джулия стисна здраво листовете, като пристъпи вътре. Голямата стая, боядисана в кремаво, беше изпълнена с доста износени столове и малки канапета с облегала, очукани маси и поднос, отрупан с хляб, пушени меса и сирене. Две жени седяха в ъгъла, а едно момиче и един млад мъж репетираха сцена в другия край на стаята, като спираха да се посмеят на някоя нескопосно изпълнена хореография. Внушителен възрастен господин седеше в друг ъгъл и четеше гласно някаква пиеса.