— Не знаех как ще реагирате. Можехте да решите, че искам да се възползвам от това.
— Вие се възползвахте — целунахте ме насила.
Неохотна усмивка се появи на лицето му.
— Не можех да се въздържа. Вие бяхте най-красивата жена, която съм виждал. И още сте такава.
Джулия се опита да се освободи, но той я бе приковал в ръцете си.
— Какво искате от мен? — попита колебливо тя.
— Искам да ви видя отново.
Джулия решително поклати глава.
— Не можете да си осигурите друга вечер с мен, дори ако подкупите целия театър „Капитал“.
— Защо отказвате? Защото вашият съпруг ще възрази?
— Казах ви, че не желая да говорим за него.
— Няма да допусна да ми откажете, без да обясните защо не желаете да се видите с мен.
— Защото не искам да се влюбвам във вас… и като имам предвид ситуациите, в които се намираме, това е единственото нещо, което можете да ми предложите. — Кръвта на Джулия бумтеше в неравен ритъм. Тялото му беше толкова близо до нейното, тя чуваше дишането, усещаше топлината му, бе привлечена от него като нощна пеперуда, която се блъска в пламък. Искаше да отметне назад глава и да почувства устните му върху своите, да се притисне в него. Никога не бе изпитвала съблазън като тази, обещание за нещо изключително, което чака съвсем наблизо. Но тя няма да се поддаде на такъв самоунищожителен порив. Този порив ще бъде гибелен.
— Не желая да ви видя отново — каза тя и се изви встрани, ръцете му я пуснаха и тя беше свободна. — Трябва да си вървя. — Изтича назад към фонтана, но спря там, където се сливаха две пътеки.
Гласът на Савидж прозвуча току зад нея.
— Вървете по тази. — Тръгнаха към къщата мълчаливи, обзети от напрежение, което никой от тях не можеше да наруши.
Когато каретата потегли с очарователната си пътничка, закътана сигурно във вътрешността й, Деймън тръгна унило по мраморния под на преддверието. Чувстваше се по-неспокоен, отколкото всеки друг път в живота си. Мисълта му бе изпълнена с нея; той преживяваше отново всеки момент от изминалите няколко часа и жадуваше за нови.
Желаеше я. Желаеше я с всичкото безразсъдство, сляпа настойчивост, завладяла нервите му. И негодуваше срещу нея за това.
Бавно пое по дългото стълбище, което водеше към двата горни етажа на къщата. Спря на първата площадка и седна на стъпалата. Прегъна колене и впери невиждащи очи в лъчистите средновековни гоблени, които покриваха стената.
Джесика Уентуърт бе обречена да живее в друг свят. Различен от неговия. Тя беше права — той можеше да й предложи твърде малко, освен една любовна връзка. А трябваше да се съобрази и с Полин. Полин не заслужаваше да бъде предадена и изоставена. Това, което съществуваше между тях, бе удобно и леко, бе достатъчно за него… докато не се появи Джесика Уентуърт.
Сега трябва да изхвърли Джесика от ума си. Това бе единственият разумен избор. Но нещо в него се бунтуваше срещу тази мисъл. Никога не беше се чувствал така ограничен, изборът му сведен до минало, което му тежеше като желязна верига, дълга цяла миля. Беше женен за жена, която дори не познаваше.
Да можеше да намери Джулия Харгейт, да я вземат дяволите, да я отреже от живота си един път завинаги!
Четвърта глава
Мигът, в който Джулия влезе в „зелената стая“, бе посрещната от половин дузина очакващи погледи, приковани в нея. Събралите се актьори, участващи в „Укротяване на опърничавата“, бяха безсрамно любопитни за това какво е станало по време на вечерята с лорд Савидж.
Само Лоугън Скот изглеждаше твърде зает с бележки по репетицията, за да забележи влизането й.
— Закъсня, мисис Уентуърт — каза той накрая, без да вдигне очи.
— Моля за извинение, успах се — прошепна Джулия, упътила се към един свободен стол. Беше вярно. След като се прибра в малката си къща на Съмърсет Стрийт, тя остана дълго будна, пиейки вино и гледайки замислено в пространството. Дори след като си легна, сънят й убягваше. Накрая задряма, но беше вече почти време да става и да посрещне деня с размътени очи и тъмни кръгове под тях.
Не беше в състояние да спре да мисли за Савидж. Миналата нощ беше кулминацията на страховете и любопитството, които я измъчваха от години. Сега всички догадки за неизвестния й съпруг отпаднаха. Той беше реален за нея и по-опасен, отколкото си го беше представяла. Савидж бе великолепен мъж, интелигентен, силен, енергичен — от онзи вид, който можеше да господства над живота на жената толкова всецяло, че тя да се изгуби в неговата сянка. В това отношение той приличаше много на баща й. А Джулия не искаше да бъде съпруга на силен мъж, беше работила упорито да се превърне в Джесика Уентуърт.