Щеше да бъде по-лесно да пренебрегне Савидж, ако не беше обезоръжаващият намек за уязвимост, който забеляза в него… нежният начин, по който я докосваше, стряскащото признание, че иска някой ден да се ожени по любов. Имаше ли нещо друго за разкриване под защитената му външност? Не би се решила никога да открие това. То я изпълваше със странно огорчение, като си помислеше какво бе станало между тях. Беше заявила недвусмислено, че не желае да го види отново, и знаеше в сърцето си, че това ще е за добро. Но защо имаше чувството, че е изгубила нещо безкрайно скъпо?
— Заповядай — прошепна й Арлис и й подаде чаша горещ чай.
Джулия го прие с благодарност и засърба приятната, ободряваща течност.
— Той не ти е дал да спиш нито миг, нали? — попита я възторжено Арлис. — Никога не съм те виждала така изтощена. Беше ли много добър, Джесика?
Джулия се намръщи уморено.
— Не бях с него. — Не и по този начин.
— Разбира се, че не — каза мистър Къруин, представителен актьор, преминал шейсетте години, който се смяташе за опитен светски мъж. Той изпъкваше в роли на неспокойни бащи, измъчени съпрузи, пияници и шутове винаги с едностранчив чар, който го правеше любимец на публиката. — Никога не признавай, мила — личният ти живот да остава в тайна. — И придружи коментара си с приятелско намигане.
Гласът на Лоугън, преливащ от сарказъм, се намеси в приятелския разговор:
— Мисис Уентуърт, ще имаш ли любезността да се присъединиш към нас? Имам цяла страница бележки по грешките ти от снощното представление. Сигурен съм, че ще пожелаеш да ги чуеш.
Джулия кимна и сръбна чай, недоумяваща защо Лоугън е толкова напрегнат тази сутрин. Той трябва да бъде доволен — представлението беше посрещнато добре от публиката и критиката, а тя бе изиграла ролята си за „Капитал“, като отиде на обещаната вечеря с лорд Савидж. Нали точно това се искаше от нея?
Преди Лоугън да започне да чете сутрешните си бележки, вратата на „зелената стая“ се отвори и там изникна нерешителното лице на един от реквизиторите в театъра.
— Моля за извинение — каза той виновно към голямата стая и погледът му спря на Джулия. — Току-що се получи пакетче за вас, мисис Уентуърт. Момчето, което го донесе, каза, че трябва да го получите веднага.
Заинтригувана, Джулия направи знак да й предадат малкото, семпло увито пакетче и то й бе доставено. Забелязал намръщеното лице на Лоугън, реквизиторът бързо изчезна. На Джулия много й се искаше да отвори пакетчето, но го остави настрана за по-късно, знаейки, че ново забавяне ще усили раздразнението на Лоугън. Събраните актьори се взираха напрегнато в тайнствената кутийка, пренебрегнали Лоугън, който нетърпеливо прелистваше забележките си.
— Е? — обърна се накрая той към Джулия със сардонично извита уста. — Можеш да отвориш проклетото нещо. Очевидно никой няма да внимава в предстоящата работа, докато не го отвориш.
Арлис се наведе над рамото на Джулия с очи, блеснали от интерес, а кестенявите й къдрици потрепваха от силното желание да разбере какво има в пакетчето.
— От него е, нали?
Джулия отви внимателно кутийката и разгъна малката бележка, която изпадна отвътре. Всички се приближиха и протегнаха глави, сякаш очакваха тя да прочете на глас думите.
Мадам,
Казаха ми, че този предмет е принадлежал някога на талантливата актриса мисис Джордън. Той заслужава да бъде носен от грациозна и красива артистка, която ще подчертава с външността си неговите качества. Моля, приемете го с разбирането, че той не носи никакви задължения от ваша страна, стига да го харесате.
Джулия извади предпазливо малка синя кадифена торбичка от кутийката и изтърси съдържанието й на дланта си. Арлис шумно ахна, а мистър Къруин одобрително закима с глава. Актьорите наобиколиха Джулия.
В дланта й лежеше най-изящната брошка, която беше виждала — миниатюрен букет рози с блестящи рубинени венчелистчета и смарагдови листенца. Тя не се съмняваше, че мисис Дора Джордън, съпруга на кралския брат преди толкова години, наистина е притежавала такова великолепно украшение. Макар на Джулия да й бяха предлагани бижута и други подаръци от много обожатели — а тя бе отказала всички, — за първи път виждаше нещо толкова изискано. Тя гледаше със смаяни очи малкото съкровище в дланта си.
— Аз… аз трябва да го върна — изрече със заекване тя, след което последва внезапен хор от неодобрителни гласове:
— Защо трябва да го връщаш?