— Задръж брошката, момиче, трябва да мислиш и за бъдещето си…
— С богатството, което притежава, херцогът може да ти купи хиляда пъти повече неща и да не съжалява дори за шилинг, похарчен за теб!
— Не постъпвай прибързано — настоя Арлис. — Преди да извършиш нещо, обмисли го един-два дни.
— Добре, стига толкова — обади се Лоугън, дърпайки нервно кичур от лъскавата си червеникавокестенява коса. — Трябва да се заемем с далеч по-необходими неща от завоеванието на мисис Уентуърт.
Актьорите послушно се върнаха на местата си. Джулия стисна пръсти над обсипаната с диаманти брошка, а умът й работеше трескаво. Разбира се, че трябва да върне брошката — никога не бе приемала подарък от мъж. Въпреки твърденията в бележката, тя знаеше, че лорд Савидж ще очаква в замяна известна благосклонност от нейна страна. Той не беше от тези мъже, които дават нещо за нищо. Но в съзнанието й се появи една странна мисъл. Той е нейният съпруг, защо да не приеме подарък от него? Техният отдавнашен брак я бе лишил от толкова много неща. Тя безспорно заслужаваше тази малка компенсация. Брошката бе тъй хубава, толкова изкусителна и ще й подхожда великолепно.
Завоеванието на мисис Уентуърт, помисли си тя, поруменяла от смущение и възторг. Не би била доволна, ако лорд Савидж прояви интерес към нея. Ще бъде разтревожена. Какъв изненадващ ход на съдбата, да бъде ухажвана от собствения си съпруг! Това флиртуване със съдбата трябва да спре, преди да е поело по опасния път.
Джулия пусна брошката в кадифената торбичка и се насили да внимава в бележките на Лоугън. Беше притихнала и унила, докато другите актьори задаваха въпроси и подхвърляха предложения за пиесата. Когато обсъждането завърши, тя тръгна към гримьорната си, нуждаеща се от няколко минути самота, за да събере мислите си.
— Мисис Уентуърт — измърмори Лоугън, когато Джулия минаваше край него, и тя спря с въпросителен поглед.
— Да, мистър Скот.
Изразът на Лоугън беше сух, но с измъчен поглед под червеникавите си вежди, който издаваше вътрешно вълнение.
— Излиза, че вечерята с лорд Савидж в края на краищата не е била толкова голямо изпитание.
— Да — отговори тя спокойно. — Беше доста приятна.
— Ще го видиш ли отново? — Изведнъж на устните му се появи самоиронична усмивка, сякаш проявяваше глупост с този свой въпрос.
— Не, мистър Скот. — Джулия се учуди, защото й се стори, че изразът му се разведри. Навярно беше си мислил, че една нейна връзка с лорд Савидж може да попречи на кариерата й. Или имаше личен мотив във въпроса му?
— С други думи всичко е приключило — предположи той.
Ръката й стисна брошката в кадифената торбичка.
— С положителност, мистър Скот.
Полин, лейди Аштън, се беше изтегнала на бродираната кувертюра с цвят на слонова кост на леглото си върху сладострастното си тяло имаше само един полупрозрачен розов пеньоар. Провлачено измърмори поздрав към Деймън, когато влезе в спалнята на елегантната й лондонска къща. Не бяха се виждали през уикенда, когато тя посети семейството на сестра си в Хартфърдшир.
Веднага след завръщането си Полин изпрати кратка бележка, парфюмирана и запечатана със златист восък до градския адрес на Деймън. От настойчивия тон на посланието Деймън се досети, че Полин вече е научила за последните му прояви. Бог знае как можеше да го следи толкова отблизо — сякаш беше ангажирала цяла мрежа шпиони за целта.
— Здравей, скъпи — каза Полин и му направи знак с изящната си бяла ръка да дойде по-близо. Притегли главата му до своята, целуна го пламенно и го задържа до себе си с учудваща сила. Деймън се вгледа любопитно в нея. Не му хареса израза на лицето й, беше смесица от възбуда и тържество, блясък на очакване в тъмнокафявите й очи. Изглежда, тя се готвеше за битка… и притежаваше оръжие, което щеше да осигури победата й.
— Полин, има нещо, което искам да ти кажа…
— Зная го вече — прекъсна го тя спокойно. — Доста унижаващо е, знаеш ли, да понасям присмеха и фалшивото съчувствие на тона, когато всички се опитват първи да ми разкажат, че ти си се увлякъл по някаква евтина, незначителна артистка.
— Нямах намерение да те затруднявам.
— Колко хитро от твоя страна да заплануваш вечер, когато знаеш, че ще бъда при семейството на сестра ми в провинцията! Как беше тя, скъпи? Сигурно е било вълнуващо да имаш такава знаменита проститутка в леглото си…
— Нямаше нищо между нас.
Тя се изсмя скептично.
— Така ли? Значи тя играе такава игра. Аз също използвах тази тактика… помниш ли? Накарах те да чакаш цял месец, преди да ти позволя да ме имаш. Чакането прави победата толкова по-сладка, нали?