До този момент Деймън не беше сигурен какво желае от Полин или какви задължения към нея би имал. В продължение на няколко месеца тя му беше забавна компаньонка. Той никога не я бе лъгал, никога не бе получавал нещо, което не му се дава без желание… и заплащаше щедро за привилегията да бъде приет в леглото й. Макар че не дойде тук с намерението да прекрати тяхната връзка, сега знаеше, че отношенията му с Полин са изгубили свежестта си. Те не бяха изпитвали нищо друго, освен физическа наслада.
— Защо ме повика? — попита той.
Тя се стегна при новата нотка в гласа му, хладна липса на интерес, която никога не бе проявявал към нея преди.
— Искам да поговорим за намеренията ти, скъпи. Смяташ ли да направиш Джесика Уентуърт твоя следваща любовница?
— Това не те засяга.
— И ще ме изоставиш заради същество като нея? Тя е само една нова играчка, хубава дрънкулка, която скоро ще ти омръзне… и когато стане това, ще се върнеш при мен.
Арогантността на Полин го отегчи. Никога не беше позволявал на никого грижата да обсъжда неговите постъпки, нямаше да даде такава възможност и на Полин.
— Ако посетя леглото на друга жена — изрече той тихо, — да бъда проклет, ако искам за това одобрението ти.
— Много добре, милорд. Имам ли поне правото да попитам какво ще стане с мен?
Деймън я обхвана с оценяващ поглед. Красива и желана, Полин щеше да си намери нов доставчик на блага за не повече от седмица. Не хранеше илюзии, че тя го обича — не проявяваше симптоми на точно тази болест. Приключването на връзката им едва ли ще разбие сърцето й.
— Ти ще си много добре — каза Деймън. — Съмнявам се някой мъж да те е погледнал и да не е разбрал от какво имаш нужда, Полин. — Той смекчи малко тона си, когато продължи: — Беше ми приятно с теб през тези последни месеци. Искам да завършим нещата на взаимно приемлива основа, без да разваляме хубавите спомени. Уверявам те, че ще уредя всичките ти сметки. Искам да ти поднеса и прощален подарък… нова карета, нови бижута, къща… кажи ми само какво ще си избереш.
Кафявите й очи се спряха на неговите.
— Ти вече ми поднесе прощалния подарък — изрече тя, без да мигне. Гласът й съдържаше елемент на ирония, която той не можеше да разбере. Ръката й бавно се премести върху леко издутия й корем и погали многозначително гладката му повърхност.
В невъзможност да я разбере, Деймън следеше движението на белите й пръсти. Не проумяваше какво иска да му каже с това.
— Какво ще си избера ли? — измърмори лениво Полин и остави ръката си върху корема, сякаш да го запази. — Малко повече пари, предполагам, и тогава ще ти обещая да не те безпокоя с моето състояние. Това е обичайно уреждане на въпроса, нали? Мъжете в твоето положение постоянно създават незаконородени деца, без да се чувстват задължени към майките на техните копелета. Но аз те познавам, скъпи. Ти не си като повечето мъже.
— Ние взехме предпазни мерки… — каза дрезгаво той.
— Понякога предпазните мерки се провалят.
— Тогава иди на лекар.
— Вече го направих. Можеш да се срещнеш с него, разбира се, и той ще потвърди новината. — Млъкна, а после добави кротко: — Можеш да не ми вярваш, да твърдиш, че бебето не е твое, но аз поне ти казах истината.
Ако това беше блъф, той беше майсторски. Полин говореше, без да мига, без издайническа руменина на лицето или учестения пулс на жена, която лъже. Тя беше напълно спокойна.
Дете… негово и на Полин. Всяка част от него се бунтуваше срещу тази идея. През целия си разумен живот не беше се увличал прекалено по отношение на жените. Беше избирал партньорките си внимателно и доколкото му бе известно, не беше създал незаконни деца на никоя от тях. Полин беше права: мъжете рядко чувстват, че дължат нещо на бременните си любовници, като изключим финансовата издръжка на децата. Това не би могло да бъде капан… но за него беше. Усети студ по цялото си тяло.
Сега вече не можеше да я изостави, независимо от чувствата към самата нея. Ще бъде обвързан с нея чрез това дете. Полин го познаваше добре, за да разбере, че той не би живял само за себе си, без да се грижи за нея и за бебето. Отсега нататък животът му ще бъде преплетен с техния.
Деймън знаеше, че Полин желае да стане негова съпруга, очакваше той да направи това… ако не беше налице една пречка. Горчива усмивка изкриви устните му и той се чу да изрича гласно:
— Не мога да се оженя за теб.
— Разбирам неохотата ти, скъпи. Но има някои факти, които трябва да се вземат предвид. Ти се нуждаеш от наследник, иначе брат ти ще наследи титлата след теб. А трябва да помислиш и за благополучието на детето…
— Аз съм вече женен. — За пръв път Деймън признаваше това на друг, освен на брат си. Той стисна ръце в юмруци и безсилен гняв се вля в тялото му. По дяволите баща му, по дяволите това, до което го бе довел!