Възцари се тишина, така пълна, че накрая той се обърна да погледне към Полин. Лицето й беше сиво, Деймън не можеше да определи дали от потрес, или от гняв.
— Какво? — изхъхри тя. — Значи слуховете са верни? Никога не бих повярвала — поне за човек като теб…
— То се случи много отдавна. Тогава бях седемгодишен. Баща ми го уреди.
— Това да не е някакъв номер?…
— Самата истина е.
Сивият цвят на физиономията на Полин се смени с прилив на червенина.
— Господи… защо е трябвало да се пази тази ужасна тайна? И къде сте държали твоята жена през всичкото това време?
— Не съм я виждал от деня, в който ни ожениха. Семействата ни се съгласиха да бъдем отгледани отделно и „запознати“, когато навършим подходяща възраст. — Деймън пое дълбоко дъх и си наложи да продължи. — Но това не се осъществи. Не зная как са обяснили тези факти на нея. Баща ми предпочете да подчертае колко щастлив съм аз, обвързан с богато семейство и завинаги предпазен от бедата да си избирам сам съпруга. Мразех го, задето ми причини това, независимо какви са били основанията му. Противях се на опитите на семейството ми да ни събере двамата, а Джулия…
— Джулия — повтори монотонно Полин.
— … изглежда, никак не желаеше, както и аз, да се срещне с мен. По времето, когато най-сетне реших да взема работата в свои ръце и да се изправя пред жена си, тя изчезна. Това беше преди три години. Досега не съм успял да я намеря.
— Какво искаш да кажеш с това „изчезна“? Нима никой не знае къде е тя? Дори семейството й?
— Ако някои от приятелите или близките й знаят, те не желаят да разкрият нищо. Наех детективи да я търсят из цяла Европа, но те не откриха следа от нея.
— И защо трябва да изчезне по този начин? Нещо трябва да й се е случило. — В гласа на Полин се промъкна нотка на надежда. — Да не би да е мъртва? Да, или й се е случило това, или е обезобразена при злополука… или пък е дала обет за монахиня и се крие в някой манастир…
— Взехме предвид всички тези възможности… но няма доказателство в подкрепа на никоя от тях.
— Ако тя е жива, ще се появи, за да заеме мястото си като бъдеща херцогиня на Лийдс.
Деймън повдигна рамене.
— Възможно е идеята за мен като съпруг да не й допада — каза той сухо.
По лицето на Полин личеше, че тя се разкъсва между гнева и желанието, от което бяха изпъкнали малки сини венички на слепоочията и шията й.
— А какво ще правиш с мисис Уентуърт? — попита тя с разтреперан глас. — Ще си обогатиш ли колекцията от жени на твое разположение?
— Тя няма нищо общо с Джулия Харгейт, нито с теб.
— Тя ще бъде моята заместничка — озъби се Полин. — Въпреки това, което ми направи ти и това, което ми дължиш!
Като гледаше гневните черти на Полин, в съзнанието на Деймън възникна друг образ… светлотюркоазените очи на Джесика Уентуърт и блясъкът на кожата й на лунната светлина.
Нямам интерес да се влюбвам във вас, беше му казала тя, а това е единственото нещо, което можете да ми предложите.
— Аз няма да я виждам повече — изрече тихо Деймън. — Тя заслужава далеч повече, отколкото мога да й дам.
— А какво ще стане с мен?
— Ще се грижа за теб. За теб и детето. Но същото няма да продължи между нас, Полин.
Тя видимо се успокои, очевидно избрала да изостави загатванията си.
— Естествено — отговори с много по-мек глас. — Знаех, че няма да ме изоставиш, скъпи. — Посегна към него умолително и червените й устни се разтвориха подканящо. Деймън поклати глава и тръгна към вратата на спалнята. Той вложи всичкото си самообладание, за да не побегне презглава от нейния парфюмиран затвор.
— Деймън, трябва да говорим!
— По-късно — избъбри той, благодарен на всяка стъпка, която все повече го отделяше от нея. Не искаше да прави любов, нито да разговаря… Искаше само да престане да мисли и чувства, поне за известно време.
Мадам Льофевърбър имаше магазин, изпълнен с парливите миризми на боя, платове и горещ кехлибарен чай. В Лондон имаше и други, по-забележителни магазини, разположени на по-представителни места, за шиене на дамско облекло, с мебелировка, тапицирана в кадифе и стени, покрити с огледала в златисти рамки, но на тях им липсваше богатата и отбрана клиентела на мадам Льофевърбър. Джулия обичаше семплите, лъскави десени на предприемчивата французойка, както и красивите коприни, муселини и меки вълни, които тя използваше.
Спряла се да се посъветва с друга жена, мадам Льофевърбър след това дойде лично да приветства Джулия в магазина си. Тя ценеше Джулия като клиентка не само защото растеше известността й, а и защото Джулия винаги уреждаше сметките си навреме, за разлика от десетките жени, които трябваше да уговарят неохотни съпрузи или любовници да платят най-новите им рокли.