Може би е гневен. И уловен в капан. А най-вече — с чувство на отговорност. Той не може коравосърдечно да изостави една жена, която носи неговото дете. Беше казал, че няма намерение да се жени за лейди Аштън… искал да се ожени по любов. Сега тази мечта угасваше. Джулия беше почти склонна да го съжалява, но не можеше да отрече, че той сам си е виновен за ситуацията, в която попада. Савидж и тази пресметлива жена ще бъдат чудесна двойка, и двамата тъмни и екзотични, и двамата очевидно притежаващи безскрупулно влечение да получат това, което искат.
Е, лорд Савидж ще трябва да разреши обстоятелствата, които сам е създал… а Джулия ще бъде двойно по-сигурна, че трябва да стои далеч от него. Нека той и лейди Аштън решат собствените си проблеми… тя има собствен живот, за който да се грижи.
За облекчение на Джулия мадам Льофевърбър с приятно бъбрещ глас прекъсна мислите й, като я помоли да мине в задната част на магазина за пробата. И като си наложи да се усмихне слабо на лейди Аштън, измърмори:
— Приятен ден. Желая ви успех. — Другата жена кимна, очевидно доволна от сутрешните си изпълнения.
Получила наскоро писмо от майка си, Ива, Джулия знаеше точно кога баща й ще отсъства от Харгейт Хол. Той често отиваше в Лондон, за да присъства на сбирките на клуба си или за да се срещне с финансовите си съветници. Джулия успяваше да посети майка си всеки месец-два, рядко пропускаше възможността за едночасово пътуване с каретата си до родителския дом. Никога не знаеше какво ще е състоянието на Ива — здравето й беше нестабилно, понякога задоволително, понякога лошо.
Днес Джулия беше щастлива да завари майка си седнала изправено в стола си в нейната гостна, завила колене с тънко бродирано одеяло. Сега лицето й бе по-свежо, а изразът по-ведър. Кошничка, пълна с полузавършени ръкоделия, стоеше на пода до краката й. Ива протегна ръце към дъщеря си и Джулия изтича да я прегърне.
— Ще ме задушиш! — възкликна Ива, разсмяна от здравата прегръдка на Джулия. — Боже мой… изглежда, нещо се е случило от последния път, когато дойде.
— Донесох ти подарък.
Като дръпна шнура на чантичката си и я отвори, Джулия извади малка торбичка за скъпоценности и изсипа в дланта си блестящата рубинена брошка.
— Това е подарък от един мой обожател — каза равнодушно тя. — Реших, че брошката ще ти послужи по-добре, отколкото на мен. — Не можеше да задържи украшението, макар че много го харесваше. Искаше да се освободи от всичко, което ще й напомня за лорд Савидж.
— О, Джулия!… — възкликна тихо Ива при вида на букета, който представляваше бижуто.
— Сложи си я — настоя Джулия и забоде брошката за белите гънки на яката на майка си. — Ето… сега винаги ще имаш рози до теб, независимо от сезона.
— Не мога да приема това — каза Ива и вдигна ръка да докосне изящната брошка. — Тя е прекалено скъпа за мен — и ако баща ти я види…
— Той никога не забелязва такива неща. А ако я забележи, кажи му, че ти е завещана от наскоро починала приятелка. — Джулия се усмихна мило при вида на угриженото лице на майка си. — Не отказвай подаръка ми, мамо. Той ти подхожда чудесно.
— Е, добре, добре — съгласи се Ива, изражението й се успокои и тя се наведе да целуне дъщеря си. — Трябва да ми разкажеш за този твой обожател. Той ли е причината за тази твоя радостна възбуда? Или пък мистър Скот ти е дал ролята, която искаш в новата му пиеса?
— Нито едното, нито другото. — Джулия спря поглед върху майка си, почувствала как бузите й поруменяват. — Аз… аз го срещнах, мамо.
Ива погледна дъщеря си неразбиращо… но после бавно проумя смисъла. Нямаше нужда да пита кой е „той“. Раздвижи устни беззвучно.
— Как? — попита накрая шепнешком.
— Съвсем случайно. Бях на уикендско парти. Чух името му и се обърнах да го видя. Той не знае коя съм. Не можех да му кажа.
Ива поклати бавно глава. Една вена запулсира върху гладкото й слепоочие.
— О, Джулия! — изрече тя с усилие, гласът й беше тънък и изумен.
— Той ме покани на вечеря — продължи Джулия, изпълнена с неописуемо облекчение да каже на някого какво се беше случило. — Макар по-точната дума да е „принуди“. Обеща на мистър Скот голямо дарение за театъра в замяна на моята компания, така че аз се съгласих.
— Вечеряла си с лорд Савидж?
Джулия рязко кимна.
— Да, в лондонската му къща, преди седмица.
— И изобщо не му каза… — Гласът на Ива постепенно затихна.
— Не, не можах. А той нищо не подозираше. За него аз съм просто една артистка, към която проявява интерес. — Хвана по-здраво слабите ръце на майка си. — Той твърди, че е ерген. Излиза, че отказва да признае брака.