Необяснимо защо на лицето на Ива се появи виновно изражение.
— Какво мислиш за него, Джулия? Намираш ли го привлекателен?
— Ами аз… — Джулия неспокойно издърпа ръцете си и зашари по една гънка на полите си, диплеше мекия муселин с цвят на море. — Предполагам, всеки би казал, че е красив. Без съмнение той е очарователен мъж. — На устните й се появи неохотна усмивка. — Мисля, че много от недостатъците му имам и аз. Предпазлив е и недоверчив, както изглежда, решен е да контролира всеки аспект от живота си, за да не може никой да направи с него това, което е извършил баща му преди много години. — Поклати глава и се изсмя късо. — Затова не е чудно, че не е пожелал да ме намери! Съмнявам се изобщо да е помислял някога за Джулия Харгейт, освен с надеждата тя да е изчезнала някак от лицето на земята.
— Това не е вярно, Джулия. — Ива въздъхна и отвърна поглед, като че ли тръпнеше от неудобство от това, което щеше да разкрие. — Преди три години лорд Савидж дойде в Харгейт Хол и поиска да знае къде си ти. Не можахме нищо да му кажем, разбира се, освен че си в чужбина. След това от време на време ни посещаваха хора, наети от него, и разпитваха наново за теб. Лорд Савидж положително се е опитвал да те открие.
Джулия се вгледа в нея смутена.
— Защо… защо не ми бе казано, че той ме е търсил?
— Не вярвах, че си готова да се видиш с лорд Савидж. Исках изборът да бъде твой. Ако си желала да се срещнеш с него, щеше да го потърсиш сама. А баща ти не искаше Савидж да те намери, боеше се, че можеш да постъпиш необмислено и да изгубиш титлата и положението, които е спечелил за теб.
Джулия изстена от отчаяние и скочи на крака.
— Вие двамата няма ли да се уморите да ме манипулирате? Трябваше да ми се каже, че той ме е търсил! Не знаех, че Савидж е искал да ме види!
— Щеше ли да има някакво значение? — попита тихо майка й. — Щеше ли тогава да пожелаеш да го видиш?
— Не зная. Но щях да имам избор!
— Ти винаги си имала избор — изтъкна Ива. — Можеше да го срещнеш много отдавна, но ти избра да го отбягваш. Едва онази вечер си имала възможността да му кажеш коя си, но пак си предпочела да мълчиш. Как мога да разбера какво искаш, мила, когато самата ти не знаеш това?
Джулия се разхождаше нервно из стаята.
— Аз искам да се освободя от него! Бракът ми със Савидж е трябвало да бъде разтрогнат отдавна. Убедена съм, че и той иска като мен да го прекрати, особено след онова, което ми каза лейди Аштън.
— Коя е лейди Аштън? Защо я споменаваш?
— Тя е негова любовница — изрече горчиво Джулия. — И твърди, че е бременна от него.
— Бременна! — повтори потресена Ива, макар че обикновено избягваше да употребява такива неделикатни думи. — О… какво ужасно стечение на обстоятелствата.
— Съвсем не. Ситуацията е много проста. Смятам да приключа всички връзки с лорд Савидж.
— Джулия, моля те да не постъпваш прибързано.
— Прибързано? Нужни ми бяха години, за да взема това решение. Мисля, че никой не може да ме обвини, че действам прибързано за каквото и да било.
— Ти прекара толкова много време, за да отстраняваш последиците от миналото ти… да го избягваш — изрече Ива убедено. — Трябва най-сетне да се изправиш пред съпруга си и да му кажеш истината, да решите заедно ситуацията…
— Той не ми е съпруг. Никога не съм го приемала за такъв. Този така наречен брак не е нищо друго, освен шарлатанство. Лесно мога да намеря адвокат да подкрепи моите съмнения във валидността на брака и да уведоми писмено лорд Савидж за желанието ми да го разтрогна.
— А после? Ще остане същото положение до края на живота ни? Трябва ли да те виждам тайно до края на дните си? Никога ли няма да се помириш с баща си, да му простиш?
Споменаването на баща й накара Джулия да стегне челюст.
— Той няма нужда от прошката ми.
— Дори да е така, ти трябва да му я дадеш, не заради него, а заради себе си. — Очите на Ива бяха изпълнени с обич и молба. — Ти не си вече предишното упорито момиче, Джулия. Ти си независима жена със силен дух — много по-силен от моя. Но не бива да губиш добрата част от своята природа, частта, която е нежна и съчувствена. Ако продължаваш да таиш тази горчивина в себе си, страхувам се какво ще стане с теб. Въпреки всичко аз още храня същите мечти за теб, както всяка майка за своята дъщеря: да имаш свой съпруг, дом и семейство…
— Няма да ги имам с лорд Савидж — отсече решително Джулия.
— Ще поговориш ли поне с него?
— Не мога… — започна Джулия, но бе прекъсната от колебливо чукане на вратата. Това бе Поли, прислужницата, която работеше у Харгейтови вече почти двайсет години. Тя беше скучна, но добра жена с дребно, прилично на кукумявка, лице. Джулия винаги я бе обичала заради пълната й преданост към Ива.