— Мадам — прошепна Поли на Ива, — дошъл е посетител, който желае да види лорд Харгейт. Казах му, че господарят не е вкъщи… Тогава той поиска да се види с вас.
Ива изглеждаше смутена. Тя рядко посрещаше импровизирани посетители поради лошото си здраве.
— Не желая да прекъсвам времето, което съм посветила на дъщеря си — отговори тя. — Моля те, кажи му да дойде по-късно.
— Да, мадам, но… това е лорд Савидж.
— Лорд Савидж е в преддверието? — попита сковано Джулия.
Когато прислужницата кимна, тя изригна куп проклятия, които накараха майка й да я погледне изненадано. — Той не трябва да знае, че съм тук — каза тя и се насочи към една съседна стая — друга гостна от частния апартамент на Ива. — Мамо, покани го при теб и разбери какво иска… но не му казвай нищо за мен.
— А ти какво ще правиш? — попита смутената майка.
— Аз ще се скрия. Моля те, мамо, нищо не му казвай… не мога да вземам никакви решения сега. — И Джулия я целуна, преди да изчезне в съседната стая.
Кракът на Деймън беше стъпвал в имението Харгейт само два пъти досега. Първият път в деня на неговото бракосъчетание, когато бе на седем години. Вторият път беше преди три години, дойде да пита Харгейгови къде се намира дъщеря им. Тогава остана с впечатлението, че лейди Харгейт е тиха и бледа жена, с унил глас и външност. Както очакваше, лорд Харгейт се оказа студен човек, който смяташе, че превъзхожда всеки, с когото се среща. От този ден Деймън често се питаше към кого има предпочитания Джулия Харгейт — към плахата си майка, или към надменния си баща. Нито една от тези възможности не беше привлекателна.
Деймън чакаше търпеливо в преддверието. Вътрешността на къщата беше луксозна, респектираща, почти като черква, със сложни сводести тавани и мирис на лакирано дърво. Какво ли беше да израсне тук, в такава обстановка едно малко момиче? Беше ли Джулия Харгейт изпълвала коридорите с буйни смехове и дали детският й глас е ехтял до величествените тавани? Или си е играла тихо в някое закътано ъгълче, погълната от своите фантазии? Неговото детство с всички грешки и несигурности бе много по за предпочитане пред това.
Къде ли е сега Джулия? Къде би избягала тя, след като е отраснала в място като това? Бягство… Бързо се върна към мисълта за Джесика Уентуърт онази вечер, когато се срещнаха на уикендското парти. Бе му казала: Никога не съм срещала човек, който е доволен от своето минало. Винаги има нещо, което бихме искали да променим, или да забравим…
Прислужницата се върна и прекъсна мислите му.
— Лейди Харгейт ще ви приеме, милорд. Но не за дълго, сър, защото здравето й е деликатно.
— Разбирам.
Прислужницата го поведе от преддверието към вътрешните стълби, покрай холове с плътни килими и безкрайни пространства с дърворезба. Деймън не беше сигурен какво ще каже на лейди Харгейт. Би предпочел да се срещне с бащата на Джулия и да направи необходимото, което да го принуди да разкрие къде се намира дъщеря му. За нещастие не беше възможно да заплаши или насили за някакво решение болната жена.
Майка с лошо здраве… Хрумна му, че това е още едно сходство между него и Джулия Харгейт. Преди години неговата майка бе починала от туберкулоза, след като години тялото й крея, а умът й бе зает с постоянни грижи за съдбата на семейството й. Колко несправедливо беше това за една жена, жадуваща стабилност, а омъжена за комарджия. Ако Деймън можеше да я защити от баща си, да й даде спокойствие и сигурност, които тя толкова заслужаваше! Съзнанието, че е провалил живота на майка си щеше да го измъчва цял живот.
Не можеше да изостави Джулия Харгейт и едновременно да я има в съзнанието си. Чувството му за чест налагаше да й помогне по всеки възможен начин.
Беше задължен и на Полин, но имаше разлика между двете ситуации. Джулия беше жертва на обстоятелства, които тя бе безпомощна да контролира. Полин, от друга страна, се постара отлично да го манипулира и несъмнено бременността й изобщо не бе случайна.
Като влезе в приемната стая, декорирана в бледорозово и червеникавооранжево, той видя лейди Харгейт да седи в голям стол. Имаше нещо странно познато в непоколебимата й поза, както седеше изправена, изпънала гръб върху облегалката на стола, по начина, по който му подаде ръка и остана седнала. Напомни му птичка, която предпочита сигурността на луксозната клетка пред примамливия свят отвън. Някога трябва да е била прелестна жена.
Деймън целуна почтително слабата й ръка.
— Седнете до мен — каза тя и той веднага се подчини.