— Лейди Харгейт, извинете за неудобството на моето посещение…
— Удоволствие е да ви видя — пресече го тя внимателно, — макар и закъсняла. Кажете ми как е семейството ви?
— Брат ми Уилям е добре. За нещастие баща ми прекара няколко мозъчни кръвоизливи, които го изтощиха много.
— Съчувствам му. — Гласът й бе пропит с искреност.
Деймън замълча за миг, обмисляше как да продължи.
Не искаше да поведе светски разговор и по начина, по който тя го гледаше, беше ясно, че очаква от него да подхване темата за Джулия.
— Имате ли вести от дъщеря ви? — попита изведнъж той. — Трябва да сте получили някакво известие от нея. Това са все пак три години.
Лейди Харгейт беше уклончива, но не враждебна, когато отвърна:
— Продължихте ли вашите издирвания за нея, лорд Савидж?
Деймън кимна и се вгледа в нея напрегнато.
— Да, но без всякакъв успех. Джулия Харгейт, изглежда, не съществува никъде в цивилизования свят.
В съседната стая Джулия бе притиснала ухо до вратата, притеснена от това, че подслушва, но в невъзможност да се въздържи. Беше безкрайно любопитна да чуе какво ще каже Савидж на майка й, каква тактика ще използва, за да опита да разкрие истината.
— И ако евентуално намерите дъщеря ми? — попита Ива. — Какви са намеренията ви към нея, милорд?
— По всички признаци личи, че Джулия или се плаши, или не желае да заеме мястото си като моя съпруга. Бог ми е свидетел, че не я виня. Ние сме напълно непознати един за друг. Искам само да науча, че тя е добре и че има всичко, от което се нуждае. Тогава смятам да разреша въпроса по начин, който Джулия предпочита.
— Как ще постъпите, ако тя поиска да остане ваша жена? Може да пожелае някой ден да стане херцогиня.
— Тогава да ми го каже сама — отвърна мрачно Деймън и напрежението му изведнъж се изплъзна от контрол. — Искам да го прочета в очите й, да го чуя от нея. По дяволите, искам да зная какво желае тя, за да престана да я търся и тази история най-сетне да свърши! — Веднага изпита съжаление за избухването си, боейки се, че е обидил крехкото същество пред себе си. — Извинете… — произнесе той, но тя махна с ръка и го погледна със съкрушаващо разбиране.
— Повече от всичко — каза майката — дъщеря ми желае да направи сама избора си… и винаги се е бунтувала срещу факта, че е била ограбена от един от най-важните за всекиго лични избори. Естествено вие чувствате нещата по същия начин.
Внезапно емоциите на Деймън нахлуха в него като река, която бие вълните си в разпадаща се язовирна стена. Нямаше никой на света, комуто той да може да се довери напълно, дори на Уилям. Проблемите, чувствата са били винаги негов собствен товар и той самият отговаряше за тях. Но в този момент нуждата да разкаже за тях на някого беше най-силният непреодолим импулс, който бе изпитвал.
Деймън прегъна ръце и положи длани върху коленете си.
— Да, аз чувствам това по същия начин — изрече той с дрезгав глас. Не можеше да се реши да погледне към Ива. — Зная защо Джулия се е съпротивлявала, защо не може да приеме последствията на решението на лорд Харгейт и баща ми. Макар винаги да съм знаел, че това не е нейна грешка, все още виня Джулия за неща, с които тя няма нищо общо. Години наред я мразех, почти колкото мразех и баща си, задето е прахосник и комарджия. Опитах се да забравя самото й съществуване. Смъртта на майка ми и лошото здраве на баща ми ме принудиха да се вглъбя в свят на нови отговорности. Но Джулия оставаше винаги на фона на мислите ми. Никога не можах да се влюбя в друга жена, винаги чувствах, че нямам право на това заради нея. Разбрах, че мога да се освободя от нея само като я срещна.
— Не можех да допусна, че бракът ще засегне и двама ви — изрече тихо Ива. — На времето мислехме по друг начин. Две семейства с добра кръв, решили, че всяко от децата им ще има подходящ партньор в живота… Чувствах се спокойна, като знаех, че бъдещето на дъщеря ми е взето под внимание и че тя един ден ще притежава титла, която всички уважават. Може би това е било приемлив договор за всяко друго дете, но не и за Джулия. За съжаление не очаквах, че собственото ми семейство ще се разруши от решението, за което дадох мълчаливото си съгласие. Не знаех колко силна воля е имала дъщеря ми… има и сега — поправи се тя с тъжна усмивка.
— Как изглежда тя? — чу се Деймън да пита дрезгаво.
— Джулия не прилича на мен, нито на баща си… изглежда, още от дете е разчитала на собствените си мнения и преценки. Бих искала да не е толкова независима… Не мисля, че това е толкова полезна черта в характера на една жена. Но Джулия има и други качества: надарена е с въображение, с темперамент и е чувствителна. Никога не съм я намирала поне малко предсказуема…