При вида на новодошлите всички повдигнаха очи. Веднага пристъпиха към придружителя на Джулия и го наобиколиха, при което тя бе изблъскана встрани. Той парира пороя от въпроси и искания с вдигнати ръце.
— По-късно — успокои ги той. — Защото сега имам да свърша малко работа — едно прослушване.
Джулия се вгледа в него с широко отворени очи. Сега, когато бяха в добре осветената „зелена стая“, тя можа да види много от подробностите около него, които й бяха убегнали преди. Бе облечен в скъпи, безупречно ушити дрехи: тъмен панталон, жилетка в наситен смарагдов цвят и черна копринена вратовръзка. Не беше виждала никога такава прекрасна коса на мъж, немирни кестеняви къдрици, които сияеха с махагонов блясък. Косата беше ниско подстригана и сресана назад, но изглеждаше разрошена и приканваше всяка жена да я приглади.
Властният му вид беше безпогрешен. Това, в добавка към чудесния дълбок тембър на гласа му и най-вече на тези приковаващи сини очи, убеди Джулия кой е той. Сърцето й отмаля, знаеше, че бузите й са съвсем пребледнели.
— Вие сте Лоугън Скот — прошепна тя. — Трябваше да ми кажете.
Очите му проблеснаха язвително и с предизвикателство.
— Трябваше да ме попитате.
Тя се съгласи с тъжно кимване, като се питаше дали вече е успяла да унищожи всичките си шансове за създаване на благоприятно впечатление.
— А вашето име е… — подсети я той.
— Мисис Джесика Уентуърт — отвърна Джулия, като се представи със сценичното име, което бе измислила за себе си. Присъстващите в стаята се вгледаха любопитно в нея. Искаше й се да изпълзи в някой тъмен ъгъл и там да се скрие.
— Много добре, мисис Уентуърт — изрече тихо Лоугън Скот. — Нека сега да видим на какво сте способна. — Протегна едрата си ръка към листите, които тя бе донесла за прослушването и небрежно прелисти влажните страници. — Виждам, че сте подготвили сцена от „Матилда“. Отлично. Миналия сезон играхме дълго тази пиеса. Чарлс я познава добре. — Направи знак на високия рус мъж на няколко фута от него.
— Ще имаш ли нещо против да поемеш ролята на лорд Авърсли, Чарлс?
Младият мъж прие с готовност.
Скот седна удобно, останалите присъстващи последваха примера му.
— Ако сте съгласна, мисис Уентуърт, нека дадем на другите членове на трупата възможност да видят вашето прослушване.
Джулия всъщност не беше съгласна. Беше много по-трудно да изпълниш сцена пред много малка група, отколкото пред голяма. А тези хора бяха артисти, най-критичната публика от всички. Те ще й се присмиват, задето желае да стане част от „Капитал“ — ще разберат веднага, че тя няма опит, липсва й достатъчно практика. Но тя бе стигнала твърде далеч, за да може сега да се откаже. Наложи си да се усмихне, подчини се на молбата и се присъедини към младия актьор в центъра на „зелената стая“.
По външен вид Чарлс не беше идеалният лорд Авърсли — изглеждаше прекалено приятен и красив за ролята на изпечен злодей. От друга страна обаче, той притежаваше самоувереност, която впечатли Джулия. Тя несъмнено разчиташе на неговата способност, за да изиграе убедително всяка роля, която той избере.
— Матилда е трудна за изпълнение роля — отбеляза Лоугън Скот. Не беше ясно дали той го казва на Джулия или на другите в стаята. — Ролята на дълго страдаща героиня е обикновено досадна.
Джулия кимна сериозно, вперила очи в невъзмутимото му лице. Ще се опитам да не бъда досадна, мистър Скот.
Ъгълчетата на устните му потрепнаха от весело чувство.
— Започнете, когато сте готова, мисис Уентуърт.
Джулия отново кимна и отправи поглед към пода, за да се съсредоточи. Историята на Матилда бе донесла слава на автора й, С. Р. Фийлдинг само преди две години, първо под формата на роман, а после има потресаващ успех на сцената. Публиката беше очарована от историята на едно амбициозно селско момиче, станало проститутка, но после изкупило вината си. Сцената, която бе избрала Джулия, беше централна, в която Матилда, все още девствена, бива съблазнена от демоничния развратник лорд Авърсли.
Джулия вдигна очи към Чарлс и заговори на груб селски диалект. То беше в контраст с чистите, аристократични фрази на Авърсли. С всеки ред Джулия чувстваше, че потъва все по-дълбоко в ролята на героинята. Тя ставаше ту кокетка, ту боязлива, напредваше и отстъпваше, бавно преследвана от Авърсли из стаята.
Лоугън съсредоточи вниманието си върху играта на момичето, всичките му възприятия бяха съсредоточени там. Въпреки че Джулия беше дребна, малко под обичайния ръст за жена, стройното й тяло създаваше впечатление, че е по-висока. С пепеляворусите си коси, с блестящите си синьо-зелени очи и деликатния профил на лицето тя наистина беше много хубава. Рядко можеше да се намери жена с такава безспорна красота, която да е същевременно изкусна артистка. Истински красивите жени, изглежда, никога нямаха емоционална дълбочина или влечение да играят нещо друго, освен наивно момиче.