Докато гледаше лейди Харгейт, вниманието на Деймън бе привлечено от блясъка на скъпоценни камъни сред диплите на яката й. Тя продължаваше да говори, но изведнъж значението на думите й се изгуби, всички звуци бяха приглушени от стреснатото биене на сърцето му. Отвърна очи, за да не пречат на неговите мисли, но картината гореше ярко в съзнанието му и внезапно обяснението избухна в него. Опита се да сдържи дишането си нормално.
Лейди Харгейт носеше рубинената брошка, която бе подарил на Джесика Уентуърт.
Нямаше друга такава брошка в цял свят и нямаше друг възможен начин лейди Харгейт да я получи, освен…
Това е подарък от дъщеря й… Джесика Уентуърт… тоест Джулия Харгейт.
Пета глава
Беше му трудно да се въздържа да гледа рубинената брошка. Беше я купил за Джесика Уентуърт и се беше радвал на идеята, че тя може да носи нещо, подарено от него. Толкова много неща бяха започнали да придобиват смисъл… нейната неуловимост, нейният тайнствено отсъстващ съпруг, нейното внезапно разпознаване на редките рози, подарени от майка й на неговите родители преди толкова години.
Хиляди въпроси го изгаряха, следвани от заключения, от които устата му се свиваше горчиво. Защо не му беше казала коя е тя? Каква игра играеше? Беше помислил, че тя изпитва същото влечение към него, каквото и той към нея, но навярно е било само една илюзия. Тя е артистка, при това опитна. Мислела е да го накара да се влюби в нея, а вътрешно му се е присмивала, защото той не знаеше, че тя му е съпруга.
Кръвта му пулсираше гневно, достойнството му беше накърнено. Искаше му се веднага да я сграбчи в ръце и да я удуши, задето се беше подиграла така с него. Три години я търси безплодно, а тя се е крила в театъра. Беше си представял Джулия Харгейт като кротка гълъбица, търсеща убежище от непоносимите обстоятелства на нейния брак, а вместо това тя се оказа преуспяваща актриса с талант на измамница.
Нищо чудно, че семейството й не пожела да признае какво е станало с нея. Беше нечувано за млада жена с нейното богатство и произход да завие към живот на сцената. Повечето от благородниците, роднини на лорд Харгейт, ще се присмиват и ще наричат Джулия срам за рода. Същевременно обаче Деймън чувстваше и прокрадващо се възхищение от нейната смелост. Иска се кураж да осъществиш това, което е направила тя, да оцелее — не! Да преуспее — само със собствения си талант. Беше направила огромни жертви и предприела сериозни рискове, за да постигне целта си. Презрението й към уредения брак и стремежът й да осуети желанията на баща си, трябва да са били страхотни.
Той се бе борил със същите чувства през всичките тези години, но по различен начин. Джулия се бе отказала от всичко — от репутацията си, от сигурността, дори от името си. Той, от друга страна, бе заел позицията на баща си като глава на семейството, решил да контролира не само своя живот, а и живота на всички около него.
Докато гледаше лицето на лейди Харгейт, Деймън изпита неволно съжаление към нея. Тя, изглежда, беше мила жена, но неподготвена да се справи с тираничния съпруг и своенравната си дъщеря. Лейди Харгейт го следеше недоумяващо, забелязала, че нещо се е променило в изражението му.
— Разбирам, че Джулия не желае да бъде открита — произнесе Деймън с насилено спокойствие — но това продължи твърде дълго. Имам задължения, за които вие не подозирате. Трябва да взема важни решения, и то скоро. Чакам я с години да се появи. Така не може да продължава повече.
Лейди Харгейт изглеждаше смутена от погледа му.
— Да, разбирам. Лорд Савидж… ако успея да пратя съобщение на Джулия, ще се опитам в него да я убедя да дойде при вас.
Преди Деймън да успее да отговори, един нов глас се намеси в разговора:
— Няма да позволя това!
И двамата обърнаха едновременно погледи към мъжа, който влезе в стаята… и Деймън стана и се изправи лице в лице с тъста си, лорд Харгейт.
— Едуард! — възкликна Ива с бяло като тебешир лице. — Не те очаквах да се върнеш толкова скоро.
— Щастлив съм, че стана така — отвърна мъжът й и на лицето му се появи хаплива, надменна усмивка. — Трябваше да откажеш да приемеш лорд Савидж, скъпа, докато имам възможност да го приема аз.
— Не можех да откажа на съпруга на Джулия…
Едуард Харгейт пренебрегна слабите протести на жена си и размени продължителен поглед с Деймън. През последните две години беше доста остарял, косата му с цвят на желязо се бе превърнала в явно прошарена грива, фините черти не смекчаваха израза на слабото лице, а придаваха на физиономията му вид на потъмнял от времето гранит. Очите му бяха малки и черни като маслини, засенчени от гъсти, рошави вежди. Той беше висок мъж, без нито една унция излишна тлъстина, мъж, който положително предявяваше строги изисквания към себе си, както и към другите.