— На какво дължим удоволствието от вашата неочаквана визита? — попита той Деймън с глас, пропит от сарказъм.
— Вие вече знаете — отговори кратко Деймън.
— Не биваше да идвате. Смятам, че ви обясних съвсем ясно: няма да научите нищо за дъщеря ми от нас.
Деймън не се издаде с израза си, въпреки растящия гняв, който го обзе. Искаше му се да скочи върху по-възрастния мъж и да изтрие самодоволното превъзходство от лицето му. Очевидно Харгейт не изпитваше никакви угризения за извършеното от него, независимо кого е наранил.
— Тази ситуация не съм я измислил аз — изрече ниско Деймън. — Имам право да зная какво е станало с Джулия.
По-възрастният мъж се разсмя грубо.
— Няма нужда да знаете за срама, който тя донесе на всички нас… на себе си, на семейството си, дори на вас, нейният съпруг. Правете каквото искате по отношение на нея — само не споменавайте името й в мое присъствие.
— Едуард — обади се Ива жалостиво, гласът й беше напрегнат. — Не разбирам защо нещата трябва да стават по този начин…
— Тя си избра това, не аз — отговори рязко той, очевидно, без да се трогне от сълзата, която се стече по слабата буза на жена му.
Джулия се беше сковала в съседната стая, долепила се до стената край вратата, като слушаше разговора между лорд Савидж и родителите й. Нейният инстинкт й подсказваше да бяга, чувстваше се ужасно уязвима, сякаш една-единствена остра дума на баща й щеше да я съсипе. Ужасяваше се да се изправи пред него. Но нуждата да го види, да го принуди да признае присъствието й я накара да действа. Преди да си даде сметка какво върши, тя отвори вратата и мина в приемната.
Като видя дъщеря си, Ива ахна изумено. Лорд Савидж изобщо не реагира, само стисна внезапно челюстта си. Едуард обаче беше като поразен от гръм при нейната поява.
Джулия застана до майка си и положи ръка върху слабото й рамо. Това може би беше жест на успокоение, но всъщност той целеше да й придаде сила. Крехкостта на майчините кости под ръката й и увереността, че баща й бе допринесъл за нещастието на Ива усили гнева на Джулия.
— Как смееш да си показваш лицето тук! — възкликна баща й.
— Повярвай, нямаше да бъда тук, ако имаше друг начин да видя мама.
— Вие двете заговорничите против мен!
Джулия се вгледа в него и забеляза промените, които времето беше оставило върху външността му — новите бръчки на лицето, среброто в косата. Питаше се дали и той забелязва промените в нея: милата момичешка свежест, превърнала се в женска хубост. Защо той не можеше да прояви бащинска нежност, за която винаги бе мечтала? Няколко благи думи от него, изразена гордост от нейните постижения можеха да променят посоката на живота й. Бе си пожелала да се отърси от нуждата за бащина обич, бе се опитвала непрестанно, откак го напусна… но нещо в нея упорито отказваше да се освободи от последните остатъци надежда.
Унизителното жило на сълзите се надигна в очите й, но тя не желаеше да се разплаче.
— Никога не можех да ти угодя — каза тя, гледайки в каменното лице на баща си. — Чудно ли е тогава, че накрая престанах да се опитвам? Никой не може да удовлетвори високите ти изисквания.
— Ти твърдиш, че съм очаквал твърде много от теб — отбеляза баща й с повдигане на рошавите си вежди. — А всичкото, което исках, беше да ми се подчиняваш. Аз не смятам това за неразумно. В замяна ти дадох лукс, образование, и да ме прости Господ — съпруг с хубава титла.
— Знаеш ли защо станах артистка? Защото така можех да прекарвам цялото си време, представяйки си какво ще бъде, ако ти ме обичаш, ако поне малко се интересуваш какво мисля и чувствам. И усъвършенствах преструвките си, че не мога да живея по друг начин.
— Недей да виниш мен за своите слабости! — Едуард хвърли унищожителен поглед на Деймън. — Намирам за забавна ирония това, че вие двамата сте идеална двойка един за друг — и двамата бунтовни и неблагодарни. Е, аз няма да се меся повече в живота ви… но и вие не се месете в моя. Забранявам и на двама ви да стъпвате повече тук.
Деймън инстинктивно тръгна напред, за да прекрати спора. Но когато доближи Джулия, тя се дръпна стреснато и му отправи поглед, изпълнен с безпомощна молба, което го смая. Тя притежаваше същата безполезна комбинация от гордост и копнеж, която движеше целия му живот. Тя искаше да бъде обичана, но се страхуваше да отдаде сърцето си на друг.
Ръката на Деймън трепереше до тялото му. Беше готов да посегне към нея, да я отведе далече оттук. Думи витаеха на устните му, неща, които никога не беше казвал на жена. Ела с мен… Аз ще се погрижа за всичко… Мога да ти помогна. Но преди да помръдне от мястото си, Джулия се обърна и напусна стаята с изправен гръб и стиснати юмруци. След нейното излизане стаята потъна в зловеща тишина. Деймън се извърна и видя, че лорд Харгейт съвсем не се е трогнал от сцената.