— Каквито и да са грешките ми — каза Харгейт, — аз не съм заслужил такава дъщеря.
Присмехулна усмивка разтегна устните на Деймън.
— Съгласен съм. Тя е твърде добра за вас.
Харгейт изсумтя пренебрежително.
— Бъдете така любезен да освободите от присъствието си дома ми, Савидж. — Погледна жена си предупредително, с което искаше да й покаже, че въпросът съвсем не е решен, и излезе от стаята с няколко величествени крачки.
Деймън отиде при лейди Харгейт, която бе пребледняла. Приклекна до стола й.
— Да повикам ли някой прислужник? — попита той. — Искате ли нещо?
Тя поклати отрицателно глава.
— Моля ви — произнесе с неуверен глас — да се опитате да помогнете на Джулия. Тя може да изглежда много силна, но под тази сила…
— Да, зная — отговори тихо той. — Всичко ще бъде наред. Имате думата ми.
— Колко жалко, че трябваше да се стигне дотук — прошепна тя. — Винаги съм се надявала, че някой ден вие двамата ще се намерите и после…
— И после? — попита той, събрал вежди.
Тя се усмихна слабо на собствената си глупост.
— И току-виж откриете, че в края на краищата сте тъкмо един за друг.
Деймън възпря въздишката си.
— Това би било удобно решение… но се страхувам, че нещата не са толкова прости.
— Да — съгласи се тя и го погледна тъжно.
Джулия влезе в малката си къща на Съмърсет, изпълнена със страх и едновременно с облекчение. Искаше да се скрие час по-скоро в леглото под завивките и да изличи днешния ден от паметта си. Когато камериерката й Сара се приближи до нея, Джулия й каза да не допуска никакви посетители.
— Не искам да виждам никого, независимо за колко важно нещо идва.
— Да, мисис Уентуърт — отговори тъмнокосата прислужница. — Да ви помогна ли, мадам?
— Не, ще се съблека сама.
Като взе чаша и бутилка вино от кухнята, Джулия изкачи тесните стълби, които водеха към спалнята й.
— Господи, какво направих? — измърмори на себе си тя. Не биваше никога да се среща с баща си — то не й помогна с нищо, само й навреди още повече — сега лорд Савидж знаеше коя е.
Запита се дали й се сърди. Да, може би… сигурно си мисли, че тя се опитва да го прави на глупак. Ами ако реши да си отмъсти за това? Джулия отпи от виното. Трябва да минат няколко дни, преди да се изправи пред Савидж. Дотогава гневът му ще се е поуталожил и двамата може би ще обсъдят нещата разумно.
Пристъпвайки като сомнамбул, Джулия навлезе в самотата на спалнята. Стените бяха покрити с нежна материя в зелено и розово, съчетавайки се с широкото легло и полюшващия се балдахинов покров със свеж, бледозелен цвят. Единствените други мебели в стаята бяха гардероб, тоалетна масичка от атлазено дърво и един шезлонг с позлатена рамка и кадифена тапицировка в цвят на шампанско. Няколко гравюри на актьори и сцени от пиеси висяха по стените, както и една оригинална страница от пиеса на Лоугън Скот, негов подарък за нея след първия й успех в „Капитал“.
Обиколи стаята, придобила спокойствие от познатите предмети, притежания, които си бе осигурила сама. Никаква следа от миналото, никакви неприятни спомени… само сигурността от това, че е Джесика Уентуърт. Ако можеше да върне изминалия ден! Какъв самоунищожителен импулс я бе накарал да разкрие самоличността си пред лорд Савидж?
Спомни си начина, по който я бе погледнал точно преди тя да напусне имението Харгейт. Този поглед сякаш бе разкрил за него всяка нейна мисъл и емоция. Беше се почувствала безпомощна като дете, всички нейни тайни — разкрити, защитните й сили — унищожени.
Джулия седна на тоалетката и довърши с няколко глътки виното. Няма да мисли повече за Савидж… имаше нужда от сън, за да се подготви за утрешната репетиция на новата пиеса. Няма да допусне професионалният й живот да страда заради личните й проблеми.
Свали дрехите си, пусна ги на пода и облече семпъл халат от син муселин, който се завързваше отпред с атлазени ленти. Като въздъхна облекчено, тя свали фуркетите от косите си и прокара пръсти през разпилените пепеляворуси къдрици. Взе екземпляра на „Моята лейди измамница“ и тъкмо се готвеше да се отпусне в леглото, когато някакъв шум смути тишината на дома. Джулия замръзна на място и се ослуша напрегнато. Приглушените звуци от спор нахлуха в стаята й отдолу, а после отекна далечният тревожен вик на прислужницата.