Деймън се събуди бавно, учуден, че се намира в непознато легло. Лек аромат на дамски парфюм лъхаше от възглавницата до него. Все още сънен, той притисна лице в уханието на кремавите чаршафи. Споменът за предишната нощ нахлу в него и той отвори очи.
Беше сам в леглото на Джулия.
Джулия… тя никога не е била повече от едно име за него, сянка от миналото, но изведнъж бе станала поразително реална. Видя петната кръв по чаршафа и очите му се разшириха от изненада. Не беше допускал възможността Джулия да е невинна. Никога не му се бе случвало да е с девственица, единствено със зрели жени, обиграни във всички аспекти на страстта. Сексът досега бе за него весела игра, обикновено удоволствие, различно от преобразяващото преживяване от миналата нощ. Джулия беше единствената жена на света, която принадлежеше само на него.
Защо тя му се отдаде, както на никой друг преди? Положително не беше първият мъж, който я беше пожелал. Била е желана от всеки мъж в Лондон. Логично търсеше всевъзможни причини, за които тя му бе дарила девствеността си при толкова много още неразрешени въпроси между тях, и не можеше да измисли нищо.
Искаше я пак в леглото, сега. Тя беше толкова невероятно красива, толкова безизкусна и доверчива! Искаше да я възбужда, успокоява и гали, да я накара да почувства неща, които никога не е мислела за възможни. А после да я държи с часове в ръцете си, когато тя ще потъне в сън и ще бди над сънищата й. Беше му хрумнала съвсем изведнъж натрапчивата идея да я вижда всеки ден и нощ, да знае с всяка фибра на съществото си, че това е завинаги. Не можеше да си представи бъдеще без нея.
Като отхвърли завивките, Деймън тръгна гол из стаята да събере разхвърляните дрехи. Облече се бързо и дръпна тежките зелени завеси, за да погледне през прозореца. Навън беше още рано, утринното слънце започваше да се изкачва над кулите и високите покриви на града.
Малката къща беше тиха, с изключение на стъпките на камериерката в преддверието. Като видя Деймън да слиза по стълбите, тя поруменя.
— Милорд — каза тя, — ако желаете чай и закуска…
— Къде е жена ми? — прекъсна я безцеремонно той.
Прислужницата отстъпи една-две крачки при приближаването му, явно несигурна дали трябва да го смята за луд или не.
— Мисис Уентуърт е в театъра, сър. Имат репетиции всяка сутрин.
В „Капитал“ значи. Деймън изпита досада, че Джулия не го е събудила, преди да излезе. Реши да я последва и да я види незабавно. Имаха да говорят за много неща. От друга страна, той трябваше да се погрижи за свои работи, някои от които засягаха Полин. Намръщи се на нервната прислужница.
— Кажете на мисис Уентуърт да ме очаква довечера.
— Да, милорд — отговори момичето и се дръпна назад, когато той се упъти към вратата.
В „Капитал“ бе ужасна сутрин. Джулия знаеше, че изпълнява лошо ролята и разстройва до крайна степен Лоугън Скот. Не бе запомнила добре репликите си. Изглеждаше невъзможно да се съсредоточи. В добавка към ужасното главоболие, което я мъчеше, болеше я всяка частица на тялото, а най-много от всичко умът й бе изпълнен с мисли за последната нощ и за това какво бе извършила.
В момент на безразсъдство тя бе направила ужасна грешка. Изглеждаше напълно справедливо да бъде с Деймън. Беше самотна, уязвима, жадуваща за удоволствието и спокойствие, които й предлагаше той. В рязката светлина на деня обаче всичко изглеждаше различно. Тя усещаше ужасна тежест в себе си, тайните й бяха се изплъзнали, литнали далеч от досега й, преди да може да ги улови и върне обратно. Дори познатата атмосфера на театъра не можеше да я утеши. Може би сега Деймън вярва, че е получил права над нея. Тя трябва да му изясни, че независимо от случилото се, принадлежи само на себе си.
— Не допускай грешката да си мислиш, че не мога да те сменя — предупреди я нервно Лоугън, но с тих глас, когато тя се запъна неприятно в друга една сцена. — Не е още късно за мен да дам ролята на Арлис. Ако не започнеш да проявяваш интерес към това, което вършиш…
— Дай я тогава на нея — отвърна Джулия и му отправи кипящ от гняв поглед. — В момента ми е все едно.
Несвикнал с такъв отпор, Лоугън отхвърли яростно тъмно махагоновата си коса и тя почти щръкна. Сините му очи блестяха от досада.
— Ще повторим сцената отново — изрече той със стиснати зъби. Махна властно към другите актьори на сцената: Чарлс, Арлис и възрастния мистър Къруин. — Нареждам ви вие тримата да отидете в „зелената стая“ и да научите ролите си. До този момент не мога да оценя репликите ви много по-високо от тези на мисис Уентуърт.
Малката група се подчини с леко недоволство, но очевидно бяха облекчени, че се отървават от наситената с напрежение театрална сцена. Лоугън се обърна към Джулия.