— Започваме ли? — попита студено той.
Без да каже дума, тя отиде към левите кулиси, откъдето трябваше да влезе. Сцената бе такава, в която двамата главни герои, Кристин и Джеймс изпитват първите мъки на любовта. В ролята на укриващата се Кристин Джулия трябваше да се увлече от свободата на своята маскировка на прислужница. Тя е смутена от това, че е привлекателна за един обикновен лакей, но не може да се разкрие пред него.
Опита се да предаде нещо от чувствата на героинята — смесица от желание и несигурност… докато съзря, че Джеймс я чака. С възбуден смях тя се втурна към него и се намери в обятията му.
— Не мислех, че ще дойдеш — каза той и я подхвърли леко, за да може след това тя да стъпи сама на земята. Отмахна една къдрица от лицето й, сякаш не можеше да повярва, че тя е реална.
— Не исках да го направя — отговори задъхано тя. — Не можех да устоя на това свое желание.
С нескрита импулсивност той се наведе да я целуне. Джулия затвори очи, знаеща какво да очаква. Беше целувана безброй пъти на сцената независимо какво изпълнява, от Лоугън, от Чарлс и дори веднъж от мистър Къруин, който играеше възрастен монарх, женен за млада и красива жена. Макар че Лоугън бе красив, целувките му никога не въздействаха на Джулия. Бяха твърде професионални. Не бе необходимо да чувстваш нещо, за да убедиш публиката, че е истинско.
Усети как устните му докосват нейните… но изведнъж споменът за миналата нощ проблесна в ума й… Жарките устни на Деймън, натискът на ръцете му, заключили я срещу нетърпеливото му тяло, страстта, която я изпълваше…
Джулия се откъсна от Лоугън с приглушен звук, гледайки го смаяно, докосвайки устни с треперещите върхове на пръстите си.
Героят Джеймс се изгуби и на негово място се появи познатото изражение на Лоугън. Той изглеждаше объркан, поклащаше бавно глава. Вибрираща нотка гняв се усети в гласа му:
— Какво ти става, по дяволите?
Джулия се извърна от него и затърка ръце възбудено:
— Нямам ли право на един лош ден като всички останали? Никога не си толкова рязък с другите, когато имат трудности с някоя роля.
— Очаквам повече от теб.
— Може би това е грешка — отговори остро тя.
Погледът му се заби в гърба й.
— Очевидно е така.
Тя пое дълбоко дъх и се обърна към него.
— Искаш ли да опитаме сцената отново?
— Не — отвърна кисело Лоугън. — Днес ми похаби достатъчно време. Вземи свободен следобед… Аз ще работя с другите. И те предупреждавам, че ако не си в идеална форма утре, ще дам ролята на друга актриса. Тази пиеса означава твърде много за мен. Проклет да бъда, ако позволя на някого да я провали.
Джулия наведе очи, почувствала угризения.
— Няма да те разочаровам пак.
— Най-добре не го прави.
— Да съобщя ли на другите, че ги викаш да дойдат тук?
Той кимна и й направи знак да си върви, лицето му бе сковано.
Като въздъхна, Джулия тръгна от сцената към кулисите. Търкаше слепоочията и очите си в опитите си да прогони главоболието.
— Мисис Уентуърт? — Колебливият глас на един млад мъж се вряза в мислите й.
Джулия спря и погледна към обадилия се. Това беше Майкъл Фиске, художник-декоратор с изключителен талант. Въоръжен с боя и четки, той бе създал някои от най-красивите и оригинални кулиси и декори, които Джулия бе виждала. Други театри също бяха признали таланта на Фиске и се опитваха да го прикоткат за себе си, принуждавайки Лоугън Скот да му плаща необикновено висока заплата, за да задържи способния художник при себе си. Със своето обичайно самоуверено перчене Фиске бе подчертал на Лоугън и на всеки друг в „Капитал“, че си заслужава високите заплати.
Ала нормалното за него наперено изражение днес се беше изпарило и лицето му изглеждаше странно колебливо. Стоеше в сянка и държеше малък, но обемист пакет, а топлите му кафяви очи гледаха умолително.
— Мисис Уентуърт — повтори той и Джулия го приближи.
— Да, мистър Фиске? — попита тя с елемент на загриженост. — Случило ли се е нещо неприятно?
Той повдигна широките си рамене и стисна по-здраво пакета.
— Не точно това. Има нещо, за което искам да ви помоля… ако нямате нищо против… — въздъхна, а добродушното му лице изрази съмнение. — Не биваше да ви безпокоя. Моля ви, мисис Уентуърт, забравете това…
— Кажете ми — настоя тя с окуражаваща усмивка. — Не може да бъде толкова лошо, нали?
С трагично примирен поглед Фиске й подаде увития в хартия пакет.
— Моля, предайте го на мис Бари.
Тя взе предмета и го задържа предпазливо.
— Това е подарък за Арлис? Извинете за въпроса ми, но защо не го предадете вие сам?