Червенина покри слабото му лице.
— Всички знаят, че вие сте най-добрата приятелка на мис Бари. Тя ви обича и има доверие във вас. Ако й предадете това и говорите пред нея за мен…
Джулия изведнъж се досети.
— Мистър Фиске — попита кротко тя, — да не би да проявявате романтичен интерес към Арлис?
Навел глава, той потвърди това с пресипнал глас.
— Е, това не е изненада. Тя е привлекателна жена, нали?
— Тя е най-милото, най-прелестното същество, което съм виждал — избъбри той. — Тя е толкова чудесна, че не мога да се реша да говоря с нея. Когато е наблизо, коленете ми се превръщат в желе и не мога дори да дишам. А тя не иска и да знае за съществуването ми.
Джулия се усмихна съчувствено.
— Познавам Арлис като себе си и съм сигурна, че тя ще предпочете вие да се отнесете лично към нея…
— Не мога. Това е твърде важно. Мислех да й призная какво чувствам към нея, но… тя може да ми се смее или да изпита съжаление към мен…
— Не, уверявам ви, че тя не е такава — изрече бързо Джулия. — Арлис ще бъде щастлива, че един мъж като вас толкова я цени.
Той поклати глава, скръствайки и разгъвайки ръцете си.
— Не съм изискан господин — каза тъжно той. — Нямам модни дрехи, нито голяма къща… малко, са и поръчките, които получавам. Тя няма да ме хареса.
— Вие сте добър човек и прекрасен, талантлив художник — рече окуражително Джулия, но дълбоко в себе си съжаляваше, че той може би е прав. Арлис винаги лесно се повлияваше от големи, но празни обещания и съблазнителни подаръци. През последните няколко години се бе замесвала с върволица преситени мъже, които я използваха само за собствените си егоистични наслади, а после я зарязваха без никакви угризения. Освен това Арлис беше безнадеждно влюбена в Лоугън Скот, който очевидно никога нямаше да помисли за връзка с нея. Арлис не криеше факта, че я привличат силни мъже.
— Ще й го предам — каза решително Джулия. — И ще й говоря за вас, мистър Фиске.
Той се постара да изглежда облекчен, но в същото време беше отчаян.
— Благодаря ви… макар че това е безнадежден случай.
— Не непременно. — И Джулия посегна да докосне рамото му утешително. — Ще видя какво мога да направя.
— Бог да ви поживи, мисис Уентуърт — каза той и се отдалечи с ръце, тикнати в джобовете.
Тръгнала към „зелената стая“, Джулия намери там другите актьори да провеждат своята репетиция.
— Мистър Скот ви вика пак на сцената. Боя се, че доста го ядосах. Приемете извиненията ми.
— Няма нужда от извинения — увери я мистър Къруин и бузите му се залюляха, като се разсмя. — Всички имаме от време на време труден ден.
Джулия се усмихна благодарно и махна на Арлис в момента, когато другите излизаха от стаята.
— Ела тук за малко — имам подарък за теб.
— За мен? — сбърчи чело Арлис. — Нямам рожден ден.
— Не е от мен… от един таен обожател.
— Така ли? — Арлис изглеждаше доволна и поласкана. Зарови пръсти в къдриците си. — Кой е той, Джесика?
Джулия подаде пакета.
— Отвори това и ще видим дали ще се сетиш.
Кискайки се възбудено, Арлис грабна пакета и скъса хартиената обвивка, радостна като дете. Като премахна пластовете на защитната опаковка, двете жени загледаха подаръка с възхищение. Това бе малък, изящен портрет на Арлис, облечена като Муза на Комедията, с блестяща кожа, розови страни и сладка усмивка на устните. Интерпретацията беше идеализирана, фигурата й предадена малко по-слаба, отколкото в действителност, очите по-големи… но несъмнено това бе Арлис. Умението и талантът на художника бяха забележителни, осъществени с нюанси, които пленяват с веселата същност на сюжета.
— Колко прекрасно! — прошепна Джулия и си помисли, че Майкъл Фиске може да стане за в бъдеще нещо повече от художник-декоратор.
Арлис разглеждаше портрета с явно удоволствие.
— Твърде хубава е, за да съм аз… Е, почти.
Джулия докосна внимателно края на позлатената рамка.
— Нарисувана е без съмнение от някого, който те обича.
Напълно объркана, Арлис поклати глава.
— Но кой е той?
Джулия се взря в нея многозначително.
— Кой господин, когото познаваме, би могъл да нарисува това толкова хубаво?
— Никой, освен… — Арлис се засмя недоверчиво. — Не ми казвай, че това е от мистър Фиске. Ох, Боже!… Той изобщо не е от тези, към които изпитвам интерес.
— Вярно е. Той е честен, работлив и почтителен… напълно различен от покварените мъже, от които се оплакваш толкова отдавна.
— Те поне се грижат за мен.
— Как се грижат? — попита Джулия меко. — Правят ти подаръци? Даряват ти една-две нощи на страст? И после изчезват.
— Още не съм намерила подходящия.