— Ти си студен негодник — изрече тя и хубавото й лице се изкриви в презрителна усмивка. — Върви си. Напусни още в този миг! Сигурна съм, че е вредно за бебето, което нося, да се ядосвам толкова.
Деймън се подчини с подигравателен поклон и напусна парфюмираната атмосфера на спалнята, като се питаше какво ли е намирал преди в Полин.
Решил, че е време да се срещне с двама управители относно различни негови имоти, Деймън се метна в каретата си и каза на кочияша да го откара до лондонския му дом. Не искаше да закъснява, защото винаги се бе гордял с точността и отговорността си — качества, които неговият баща, обременен от манията за хазарт, никога не бе притежавал. Въпреки че се опитваше да държи съзнанието си будно за предстоящата работа, мислите за Полин и бременността й непрекъснато му се натрапваха.
Деймън вярваше на инстинктите си, които му подсказваха, че „бебето“ е просто измислица, за да го впримчи… но трябваше да допусне и възможността, че Полин може да казва истината.
Деймън въздъхна и разтърка отегчено очи.
— Няма никакво бебе — избъбри той със смесица от надежда и безизходица. — Тя лъже… така изглежда.
Когато пристигна вкъщи и влезе през главния вход, икономът го уведоми, че управителите вече го чакат в библиотеката.
— Добре — отсече рязко Деймън. — Поднеси им чай и сандвичи. Очаквам срещата да не продължи дълго.
— Да, милорд, но… — Икономът посегна към един малък сребърен поднос със запечатана бележка на него. — Може би ще пожелаете да прочетете това. Получи се преди малко, донесе го един човек, който много бързаше.
Намръщен, Деймън счупи криво поставения печат и зачете набързо написаните драсканици на брат си, Уилям. Погледът му летеше по редовете на страницата.
Деймън…
Боя се, че този път ме заплашва истинска опасност. Забърках се в дуел, който ще се състои утре. Моля те да станеш мой секундант и да ми дадеш един много необходим съвет. Моля те да дойдеш незабавно в Уорикшир и да спасиш кожата на единствения си брат.
Нервите на Деймън се обтегнаха от тревога. Той бе свикнал с грешките и злополучията на Уилям, но нищо досега не бе приличало на това. „Господи, Уил, какво си направил?“
— По дяволите, брат ми трябва да е последният човек в Англия, който не знае, че дуелирането не е на мода. — Вдигна поглед, за да види проблясък на съчувствие в обикновено неумолимите очи на иконома. — Очевидно Уилям е сгафил отново — изръмжа той. — Този път го викат на дуел.
Икономът не се учуди. Неразумните постъпки на по-младия Савидж бяха добре известни на всички вкъщи.
— Мога ли да ви помогна с нещо, милорд?
— Да. — Деймън кимна към библиотеката. — Кажи на тези двамата, че са ме извикали внезапно по спешна работа. Да насрочат срещата с мен идущия понеделник. Искам и една бележка, която да бъде предадена на мисис Джесика Уентуърт, живее на Съмърсет Стрийт. Трябва да я получи още днес следобед без забавяне.
Хладен, мъглив септемврийски вятър духаше в малката градина зад къщата на Джулия. Свободно пуснатата й коса се вееше от вятъра и тя я преметна през рамото си. Сред упоителния аромат на розмарина, дивата мента и други дъхави растения, тя седна на една малка бяла пейка и отвори писмото, което лежеше в скута й.
Скъпа Джулия…
За нещастие планът ми да те видя довечера се промени. Трябва незабавно да замина за имението Савидж в Уорикшир, за да се заема с една спешна делова задача, свързана с брат ми, лорд Уилям. Ще те посетя веднага щом се върна в Лондон.
Почти като послепис бе добавено към края на листа едно последно изречение:
Не съжалявам за това, което се случи между нас… Надявам се, че и ти чувстваш същото.
Обезпокоена от лаконичната бележка, Джулия я прочете още веднъж и се намръщи недоволно. Обзе я безпокойство. Положително добавката е написана за успокоение, но тя не знаеше дали това е сторено от облекчение или тревога. Взе да мачка писмото, но изведнъж се видя да го притиска до гърдите си.
Лорд Уилям Савидж, девера, когото тя не познаваше. Запита се дали момъкът е действително в опасност, или е послужил за удобно извинение на Деймън да избегне срещата с нея. Въпреки че пишеше обратното, възможно беше да съжалява, че ще прекара нощта с нея. Може би така беше прието да се каже на една жена, че не изпитват съжаления към нея, дори ако обратното беше вярно.