Уилям кимна решително.
— Да, точно това се случи. И не ме гледай така, като че никога не си бил изкушен от красива, млада, невинна девойка! По дяволите, ти сигурно си вършил същото на моите години.
— На твоите години аз се опитвах отчаяно да спася семейството да не се сгромоляса под тежестта на планина от дългове. Малко време имах да флиртувам с момичета като Сибил Уайвил — усмихна се мрачно Деймън.
После се преоблече и отиде в имението на семейство Уайвил, разположено на няколко мили от замъка. Въпреки значителното си богатство Уайвилови живееха в странна селска господарска къща, полускрита от горичка сребърни брези и рододендронови храсти.
Лорд Уайвил, малко по-възрастен от бащата на Деймън, Фредерик, седеше в голямо кресло, тапицирано с кожа, пред малък огън, протегнал крака към пращящите цепеници. Срещал много пъти Уайвил преди, Деймън знаеше, че той е амбициозен и самоуверен, безгранично горд със своите деца. Сибил беше единствената му дъщеря и той не криеше плановете си да й осигури великолепен брак. Само херцог или граф щеше да бъде подходящ, а освен това съпругът трябваше да е богат в съответствие с родовата си кръв. Деймън се съмняваше, че Уилям отговаря на намеренията на Уайвил за евентуален зет.
Домакинът повдигна месестата си ръка, с което даде знак на Деймън да седне в креслото до него. Светлината на огъня танцуваше в трепкащ блясък по оплешивяващата му глава.
— Савидж — изрече той с дълбок глас, който прозвуча странно за човек с такъв дребен ръст. — Виждам, че брат ти — този безочлив нехранимайко — те е призовал да го защитиш. Е, този път няма да можеш да го спасиш. Той е постъпил безотговорно и трябва да си плати за това.
— Разбирам чувствата ви, сър — отговори с необходимата сериозност Деймън. — Оказва се, че Уилям наистина е отишъл твърде далеч. В интересите на благополучието на дъщеря ви и на сина ви обаче дойдох да ви помоля да спрете дуела. Джордж ще оттегли поканата си, ако вие поискате това.
— А защо да го направя? — попита Уайвил и кръглата му уста се сви ядно. — Моята Сибил, наивно и невинно момиче, е била опозорена, репутацията й — омърсена…
— С една целувка? — каза Деймън и повдигна вежда. — Това не е ли твърде прекалено? Красиво момиче, луна, озарила градината… всеки би разбрал защо Уилям си е загубил разсъдъка.
— Той не е трябвало изобщо да остава сам с дъщеря ми в градината, да я обижда в собственото ми имение, в никакъв случай!
— Да, зная. Давам ви дума, че Уилям ще направи компенсация, под каквато форма изберете, ако убедите Джордж да оттегли поканата си за дуела. Положително можем да достигнем до някакво друго споразумение. Сигурен съм, че и вие като мен не желаете да се пролива кръв между нашите семейства. Освен това, ако дуелът се състои утре, репутацията на Сибил ще пострада. — Деймън наблюдаваше лицето на другия мъж, докато говореше, и видя със задоволство, че е отбелязал точка в своя полза.
— Какво споразумение имате предвид? — попита Уайвил с подозрение.
Деймън се поколеба.
— Зависи какво ще ви удовлетвори. Ще разрешим ли въпроса, ако Уилям направи предложение на Сибил? — Идеята беше безопасна, като се знаеше, че Уайвил има по-големи амбиции, отколкото да омъжи дъщеря си за втори син по рождение.
— Не — отвърна Уайвил и двойната му брадичка се раздвижи, когато поклати глава. — Вашият брат няма нито средствата, нито характера, който търся в бъдещия си зет. — За дълго замълча, а после хитър поглед освети на лицето му. — Все пак… ще ви предложа алтернативно решение.
— Да? — Деймън го следеше напрегнато.
— Доколкото аз съм обиденият в случая, честта ще бъде удовлетворена, ако вие се ожените за Сибил.
Деймън усети как веждите му се повдигнаха чак до косата.
— Поласкан съм — каза дрезгаво той.
— Добре. Ще извикам Сибил и ще може веднага да й направите предложението.
— Лорд Уайвил, аз… трябва да ви призная нещо. — Изведнъж Деймън почувства хумора на ситуацията и усети в гърлото му да се надига смях. Успя някак да го овладее. — Сибил е прекрасно момиче и съм сигурен, че при други обстоятелства…
— Какви? — подсказа Уайвил и се намръщи като булдог.
— Не мога да се оженя за дъщеря ви.
— Защо не?
— Вече съм женен.
Дълго време никой не издаде звук. И двамата бяха вперили очи в танцуващите пламъци, а Уайвил мислеше върху необикновеното изявление. След малко заговори с глас, натежал от подозрение:
— За пръв път чувам това.
— То е строго пазена тайна от доста отдавна.
— Коя е жена ви?
— Дъщерята на лорд Харгейт, Джулия.
— Харгейт — повтори Уайвил и късите му вежди се извиха като две въпросителни. — Чувах, че са я изпратили да учи в Европа — или това, или че са я забутали в манастир. Какво е станало с нея през всичкото това време? Криели сте я на тавана или в някакво подземие, така ли?