— Не съвсем.
— Тогава как…
— Боя се, че не мога да обясня подробностите, сър.
Придобил кисело изражение, Уайвил прие твърдението на Деймън колкото можеше по-галантно.
— Жалко. Вие щяхте да сторите добре, като се ожените за моята Сибил.
Деймън се постара да изобрази на лицето си съжаление.
— Сигурен съм, лорд Уайвил. Но що се отнася до Уилям…
Другият мъж махна с ръка, с което отхвърляше презрително тази възможност.
— Ще кажа на Джордж, че няма да има дуел. Нека се уговорим така: ще ми дължите услуга за в бъдеще.
Деймън изпусна едва забележима въздишка на облекчение.
— Благодаря ви, сър. Същевременно аз ще преместя Уилям от Уорикшир, за да предотвратя всякакви бъдещи напрежения.
— Това ще бъде полезно.
Сбогуваха се сърдечно и Деймън напусна стаята с чувство на облекчение. Като пресичаше прага, чу Уайвил да си мърмори под носа:
— Харгейт… Негова дъщеря не би могла да се мери със Сибил.
След като съобщи на Уилям добрата новина, Деймън се изкуши да отиде незабавно в стаята си и да легне да спи. Денят бе изпълнен със задължения и той имаше нужда от време лично за себе си — да си почине и да помисли. Но той отхвърли тази мисъл. Изправил рамене, се отправи към бащиния си апартамент. Надяваше се херцогът да се е оттеглил вече за вечерта, но когато доближи вратата на спалнята му, видя отвътре да се процежда светлина и чу женски глас да чете някакъв роман.
Почука леко на открехнатата врата и влезе вътре. Макар че баща му Фредерик бе получил няколко мозъчни кръвоизливи, от които бе частично парализиран, той бе запазил голяма част от жизнеността си. Имаше грубо красивият вид на донжуан, човек, който се бе наслаждавал повече, отколкото е нужно, на светските удоволствия и никога не бе съжалявал нито миг за това. Обичаше да разказва истории за минали развратни подвизи на многото си приятели, които още продължаваха да го посещават редовно и да си припомнят младостта.
Подпрян на купчина лъскави възглавници, с чаша димящо мляко в ръка, херцогът изглеждаше напълно доволен. Трудно можеше да се каже какво му харесва повече: романът или очарованието на привлекателната млада медицинска сестра, седнала до леглото му. Жената спря да чете и херцогът повдигна очи.
— Аз те чаках — каза той с леко неясен изговор. — Защо ти не… дойде по-рано?
— Трябваше да се погрижа за нещо. — Деймън спря и добави мрачно: — Нещо, което засяга Уилям.
Когато сестрата излезе от стаята, Деймън седна до херцога.
— Изглеждаш добре — каза той.
— Да, чувствам се съвсем добре. — Фредерик бръкна зад възглавницата, извади една плоска сребърна бутилка и наля щедра доза бренди в горещото мляко.
— Няма да се промениш — каза скръбно Деймън и поклати глава, когато баща му предложи бутилката да си пийне и той.
— И ти също. — Отпи голяма глътка от млякото с вкус на бренди и млясна с устни. — Сега… за Уилям?
Колкото можеше по-кратко Деймън осведоми баща си за събитията от последните два дни. Както очакваше, разказът се стори на Фредерик много забавен. Отпърво бе леко разочарован, но разочарованието скоро се смени с неуместна мъжка гордост.
— Глупаво момче, роб на своите желания… — изрече херцогът, кискайки се. — Уилям има морал на котарак.
Деймън се смръщи.
— Убеден съм, че Уилям следва твоите стъпки — избъбри той. — Уилям, изглежда, има същите интереси към жени и хазарт като теб.
— Какво като ги има? Кое е най-лошото, което може да му се случи?
— Може да бъде убит на дуел или да потъне в дългове.
Баща му го гледаше с влудяващо безразличие.
— Не бих се тревожил за дълговете. Парите винаги идват, по един или друг начин.
— Това ми е добре известно. — Деймън бе изпълнен с горчив сарказъм. — Парите ти дойдоха наготово преди осемнайсет години, нали? Доведе семейството до ръба на бедността и даде на лорд Харгейт идеална възможност да се намеси с предложение за голяма зестра. Всичкото, което се искаше от теб, бе да ожениш седемгодишния си син за дъщеря му, която по онова време току-що бе излязла от пелените.
Фредерик въздъхна и остави празната си чаша на масичката до леглото.
— Може да ме виниш за всичко, което пожелаеш… включително затрудненията на Уилям и твоята незадоволеност от живота. Не се съмнявам, че не съм бащата, който трябва да бъда. Но защо се връщаш към миналото, вместо да гледаш към бъдещето?
— Защото от години се опитвам да оправя твоите каши, а сега се оказва, че трябва да върша същото за Уилям.