— Аз подозирам, че донякъде то ти и харесва — каза херцогът кротко. — Кара те да се чувстваш идеален да ръководиш живота си с всичката коректност и отговорност, които Уилям и аз никога според теб не сме притежавали. — Прозя се и отново облегна гърба си на възглавниците. — Господ да помага на клетата Джулия, когато я намериш. Страхувам се, че никоя жена няма да бъде достатъчно пуританка, за да ти угоди, особено ако се казва Харгейт.
Деймън отвори уста да възрази, но ги затвори изведнъж, защото ехо от гласа на Джулия проряза съзнанието му.
Какво би могло да излезе от една връзка между нас?… Аз се превърнах в личност, която е напълно неподходяща… Ти ще искаш от мен да се откажа от всичко, за което работих, всичко, от което се нуждая, за да бъда щастлива…
Херцогът се усмихна леко, забелязал тревожния израз на лицето на сина си.
— Знаеш, че съм прав, нали? Може би това, от което имаш нужда, е да вземеш пример от Уилям. Мъжът трябва да има някои слабости… Иначе ще стане много скучен.
Забелязал, че баща му показва признаци на умора, Деймън стана и му хвърли ядовит поглед. Малко бяха случаите в живота му, в които херцогът действително се погрижваше да даде някакъв съвет на Деймън.
— Утре преди Уилям и аз да заминем, пак ще те посетя.
Фредерик кимна.
— Изпрати сестрата да ме наглежда. — Млъкна, после добави замислено: — Знаеш ли, ти ми приличаш на лорд Харгейт, когато беше млад. Той беше също така сдържан, във всяка малка подробност искаше да накара всеки друг да се подчини на неговите представи за правилното.
Деймън се засегна, отвратен от мисълта, че изобщо могат да го сравняват с лорд Харгейт. Но същевременно не можеше да не се запита дали няма някаква истина в това.
Изведнъж изпита неудържимо желание да се завърне в Лондон и да накара Джулия да разбере, че той няма да се опитва да я промени, да й отнеме нещо… но беше ли вярно това? Не можеше да гарантира, че лесно ще приеме кариерата й, театралния свят, където се подвизаваше тя, или упоритата й независимост. Може би най-доброто нещо беше да остави Джулия свободна… но това беше най-невъзможното от всичко.
Седма глава
Премиерата на „Моята лейди измамница“, най-новата пиеса на Лоугън Скот, привлече разнородна тълпа. Аристократи бяха пратили прислужници да получат билети и запазят местата им за тях часове преди започване на представлението. Салонът просто се пукаше по шевовете, претъпкан с ревностна публика. В галерията с цена един шилинг, където бяха най-евтините места, хората се препираха и преминаваха на бой с юмруци, за да защитят територията си от решителни нашественици.
Надеждно защитени от врявата долу, Деймън и Уилям седяха в една от частните ложи на третия балкон. Певица, ангажирана да забавлява публиката, се напъваше да превъзмогне шума.
— Каква паплач — обади се Уилям.
Погледна Деймън с любопитна полуусмивка.
— Никога не си настоявал да присъстваш на премиера на пиеса.
— Аз съм патрон на „Капитал“ — отговори безпристрастно Деймън. — Искам да видя доколко разумно съм вложил парите си.
— Говори се, че тази пиеса е хубава — увери го Уилям. — Но бих желал да ми позволиш да доведа една-две жени за компания. Жалко е двете места да стоят празни в нашата ложа. Познавам най-прелестните сестри близначки, и двете с червеникави коси…
— Не ти ли стигат жените, с които си се занимавал тази седмица? — прекъсна го Деймън.
На лицето на Уилям се появи усмивка.
— Смятам, че добре ме познаваш, за да ми задаваш такъв въпрос. — Когато по-големият брат не му отговори с усмивка, изражението на Уилям стана загрижено. — Мислиш за Полин? — попита той. По време на пътуването им до Лондон Деймън му бе разказал всичко за предполагаемата бременност и желанието му да установи състоянието на Полин с лекар. — Аз не бих се тревожил — продължи Уилям прагматично. — Бас държа, че Полин лъже. Знае, че ако те накара да повярваш, че е бременна, ти си от този тип мъже, които ще се чувстват задължени да се оженят за нея.
Иронична усмивка изви устните на Деймън.
— Не съм толкова задължен, колкото си мислиш.
— Ти никога не си извършил нищо егоистично в живота си. Правил си жертви за благосъстоянието на семейството, които аз никога не бих…
— Каквото и да съм правил, е било от чисто егоистични подбуди. Всичко е било за моя собствена полза, за моя собствена сигурност, така че никога повече няма да бъда принуден да извърша нещо, което не искам да направя.
Уилям въздъхна и кимна.
— Винаги нещата се връщат към проклетия брак с Джулия Харгейт, нали? Нека се опитаме да забравим за нея поне тази вечер, братко, и се насладим на пиесата.