Залутана сред енергичните улични търговци, Кристин се суетеше на сцената и случайно се сблъска с един висок мъж с махагонов цвят на косата. Още преди Лоугън Скот да се обърне и разкрие лицето си, публиката в театъра разбра кой е той и избухна в бурни аплодисменти. Посрещането му беше пламенно като това на Джулия и одобрителните викове и ръкопляскането продължиха цяла минута.
Всяка клетка от тялото на Джулия беше напрегната от предпазливост и любопитство. Лоугън Скот се представяше за слуга на местен господар, но публиката посрещна със смях момента, в който разбра, че самоличността на двамата герои е уловка. Неотразимо привлечени един от друг, двамата изготвиха предпазливи планове да се срещнат отново, но тайно. Оттук нататък историята се разви бързо.
Уилям следеше пиесата с дълбоко внимание. Второстепенните действащи лица бяха убедителни, а Лоугън Скот талантлив както винаги, но Джулия безспорно беше душата на пиесата.
Деймън усещаше по врата си иглички на ревност, като гледаше как Джулия и Лоугън играят като двама влюбени. Скърцаше със зъби всеки път, когато се докосваха. В момента, в който се целуваха, театърът се изпълваше със закопнели и завистливи въздишки, а Деймън изпитваше желание да скочи на сцената и да ги раздели.
Настъпи временно затишие при промяната на една сцена с друга и Уилям се обърна към Деймън със замислено изражение.
— Допускаш ли, че Джулия и мистър Скот…
— Не — отвърна троснато Деймън, напълно разбрал за какво намеква брат му.
— По всичко изглежда, че има нещо между тях.
— Те са артисти, Уил. Те трябва да изглеждат като двама влюбени — това е смисълът на сюжета.
— Много добре го изпълняват — беше двусмисленият отговор на Уилям.
Забележката разпали огъня на ревността у Деймън и той се опита да я потисне. Ето какъв щеше да стане той, женен за артистка. Ще изпитва съмнения и изблици на яд, постоянни подбуди за спорове. Само светец можеше да го изтърпи — а Господ знаеше, че той съвсем не е такъв.
Джулия бе изпълнена с възбуда и съсредоточена целеустременост, докато чакаше зад кулисите да встъпи в следващото си изпълнение. Енергично попи леката пот от челото с ръката си, като внимаваше да не размаже грима.
Наближаваше една от най-любимите сцени на Джулия — сцената, която изпълниха тя и Лоугън на уикендското парти у Брандънови. „Кристин“ и „Джеймс“ щяха да открият истинската си самоличност.
Усетила, че някой стои зад нея, тя се обърна и видя наблизо Лоугън. Върху лицето му играеха сенки от слабо осветените кулиси. Тя му се усмихна и повдигна вежди в мълчалив въпрос, а той й смигна. Много рядко вършеше това.
— Мисля, че трябва да си доволен — каза сухо Джулия.
— Доволен съм, че не допусна личните ти проблеми да влияят на играта ти — измърмори той. — Тази вечер показваш чудесно изпълнение.
— Никога не съм казвала, че имам лични проблеми.
— Нямаше нужда да ми го казваш. — Лоугън я обърна с лице към просторната сцена, която започваше отвъд кулисите. — А това е единственото нещо, което има значение. Сцената никога няма да ти измени, ако й се отдаваш напълно.
— Това никога ли не ти омръзва? — попита меко Джулия, загледана в дългите дъски, изхабени от хиляди следи на стъпки и одраскани от декори. — Не си ли искал някога нещо, което не можеш да намериш тук?
— Не — веднага отговори Лоугън. — Това е за обикновените хора — нещо, което ти и аз не сме. — Чул репликата, с която влизаше, той мина край нея и прекрачи на сцената.
Джулия се намръщи, хвана гънка на меката, кадифена завеса и погали износената й повърхност. Пристъпи по-напред, за да следи по-добре развитието на действието и видя Арлис да чака при отсрещната кулиса.
Във въздуха се носеше горещ, остър, познат мирис — на боя, пот, на калциеви изпарения от осветлението на сцената. Но имаше и нещо ново, едва различима добавка към общата миризма. Като сбърчи нос любопитно, Джулия погледна зад Арлис към проспекта и кулисите. Всичко изглеждаше наред, но шестото чувство й подсказа, че нещо става. Обезпокоена, тя се обърна към групата сценични работници и дърводелци, които подготвяха следващата промяна на декорите. Питаше се дали и те имат чувството, че нещо не е както трябва, но те изглеждаха невъзмутими.
Изведнъж Джулия усети полъх на дим. Тръпка на страх премина по тялото й. Пое по-дълбоко дъх. Миризмата този път беше по-силна. Сърцето й заби панически в гърдите, мислите й се превърнаха в хаос. Пожари бяха унищожили театрите по цялата Друри Лейн и Ковънт Гардън преди осемнайсет години. Броят на загиналите беше често голям в такива ситуации, не само от огъня и дима, но и от паниката, в която изпадаха хората в претъпканата сграда. Наближаваше времето да излезе на сцената — трябва да каже на някого, — но къде беше огънят, щом тя още не го виждаше?