Сякаш в отговор на мълчаливия й въпрос декорът вдясно избухна в пламъци. Може би някоя небрежно поставена лампа се бе прегряла и гръмнала, но огънят лакомо настъпваше по боядисаната повърхност. Актьорите на сцената замръзнаха от внезапно осъзнатата опасност, а от публиката долетяха викове.
— Божичко! — прошепна Джулия, артисти от трупата се промъкнаха покрай нея със залп от ругатни.
— Господи Исусе! — възкликна Уилям. — Деймън, трябва да се махаме оттук! — Ложите ехтяха. Хората се блъскаха като обезумели в бясна битка да избягнат възможния капан на смъртта. Жени пищяха ужасени, мъже се караха и удряха с юмруци, за да си проправят път през размирицата.
Деймън гледаше пламъка на сцената, проумял, че ще бъде чудо, ако го възпрат. Водните резервоари, изградени над сцената, изглежда, малко щяха да помогнат, въпреки отчаяните усилия на театралния персонал да угасят пожара. Червените езици се увиваха около боядисаните декори, отчупваха късове от тях, спаружени и пламтящи върху сцената. През дима и огнения дъжд Деймън виждаше как Джулия заедно с останалите актьори и помощен персонал се опитва да се бори с огъня.
— По дяволите, Джулия! — извика той, но звукът бе погълнат от глъчката на тълпата.
Като изтича от ложата, той се насочи към едно от двете големи стълбища, които водеха към главния салон на театъра на първия етаж. Стълбите бяха претъпкани от гърчеща се, крещяща тълпа. Уилям беше по петите му, последвал го, когато Деймън се хвърли в мелето.
— Да опитаме през страничния вход — извика задъхано Уилям. — Там има по-малко хора, отколкото през главния.
— Ти мини оттам — отговори му през рамо Деймън. — Аз ще мина отзад.
— За какво? За Джулия? Тя е заобиколена от дванайсет души, които могат идеално да се погрижат за нея. Когато достигнеш сцената, тя ще бъде вече вън… а ти ще се окажеш в капана на пожара!
— Тя няма да си отиде — извика Деймън прегракнало, застанал до парапета.
Уилям изсумтя при усилието да го следва.
— Всеки, който е достатъчно глупав да остане в тази пещ, заслужава участта си! — Изруга, разбрал, че Деймън не го слуша. — Проклет да бъда, ако дойда с теб! За разлика от теб, аз нямам героична душа.
— Искам да напуснеш театъра.
— Не — изрече обиденият Уилям. — При моя късмет ти ще загинеш в огъня… и тогава аз ще поема правата на първородния син… По дяволите, ще използвам шансовете си тук вътре.
Пренебрегнал оплакванията на брат си, Деймън продължи до края на стълбите, останаха му само още няколко фута. Уилям го последва сред множеството. Беше почти невъзможно да си пробие път през бурния поток на тълпата, но все пак успяха да се озоват в средата на хаоса. Въздухът кънтеше от лудешката паника.
Деймън зърна за момент Джулия. Тя със стръв удряше по пламъците, опитвайки се да не позволи те да се разпространят по завесите. Хора от помощния персонал работеха наблизо, те отстраняваха запалимите предмети и събаряха кулисите преди пламъците да достигнат фронтона на сцената и скелето отгоре. Жадуващ да удуши жена си, задето се е изложила на такава опасност, Деймън се изкатери от оркестрината и стъпи на сцената.
Полузаслепена от дима и изпаренията Джулия удряше в жълтите пламъци, които се прокрадваха през декорите, а по ръцете я пърлеше горяща пепел. Дъхът й пареше в сухото гърло, излизаше оттам с гневни хлипания. Театърът не бива да бъде унищожен — за нея той беше повече, отколкото съзнаваше. Тя смътно долавяше близкото присъствие на Лоугън — той се бореше отчаяно да спаси единственото нещо, което имаше значение за него. Не би могъл да преживее загубата на „Капитал“, щеше да остане тук, дори ако театърът изгори до основи.
Ръцете на Джулия трепереха от изтощение, чувстваше как тялото й се олюлява, обгърнато от пориви топлина. Чу предупредителни викове наблизо, но не прекрати битката за сподавяне на пламъците, които вече облизваха една от страничните завеси. Изведнъж усети силен удар около талията, кръстът и страните й бяха притиснати от сила, която й изкара дъха. Потрепери от болка и шок, не можеше да помръдне, за да се защити, като усети, че е повлечена. В ушите й отекна пукащ, фучащ звук, който се смесваше с тежките удари на сърцето й.
Като отмахна къдрица, напоена с пот, от очите си, Джулия разбра, че работниците са свалили дясната кулиса. А Джулия бе стояла точно на нейния път. Някой я бе дръпнал от опасното място, същият човек сега удряше по полите й, ръката му се стоварваше със силни удари по бедрата и прасците. Като кашляше и се задъхваше, тя се опита да избегне този, който я удря, преди да разбере с тръпка на ужас, че късове от горящите остатъци на проспекта са подпалили костюма й.