Когато платът на полите й бе изгасен, спасителят й се изправи над нея с мержелеещо се тъмно лице и гневни черти. Очертал се на фона на огъня и дима, той изглеждаше като демон. Бронзовото му лице блестеше от пот, широките му гърди се повдигнаха, когато пое дълбоки, жадни глътки въздух.
— Деймън — продума тя с изтръпнали устни, изговаряйки името му. Деймън изглеждаше готов да я убие. Ръцете му я сграбчиха и той започна да я дърпа от сцената въпреки нейните протести.
— Джесика? — Тя чу гласа на Лоугън Скот някъде наблизо. Той спря усилията си да прекрати огъня, очите му се стесниха като цепки, когато премести очи от нея към Деймън. — За Бога, изведи я оттук!
— С удоволствие — избъбри Деймън. Примигвайки от болезнената хватка на съпруга си, Джулия се остави той да я изведе от сцената.
— Оттук — успя да му каже, преди да я задави пристъп на кашлица. Поведе го през задната част на театъра и се спря едва когато усети, че и някой друг е с тях. Обърна се и с бърз поглед забеляза мъж, който поразително приличаше на Деймън. Това можеше да бъде само неговият брат.
— Л-лорд Уилям? — заекна тя.
— Да, това е Уилям — изрече Деймън припряно. — По-късно ще имаме време за запознанства. — Сега да вървим.
Намръщена от властния тон на съпруга си, Джулия мина през вратата, която водеше към улицата. Почти се сблъска с една дребна фигура, която беше хукнала назад към театъра. Това беше Арлис, тя заприказва с облекчение и паническа възбуда.
— Джесика! — възкликна тя, благодарна на съдбата. — Когато разбрах, че не си навън, реших да се върна да те потърся… — Замълча, като видя двамата високи, тъмнокоси мъже зад гърба на Джулия. На лицето й се появи забавна усмивка. — Сега разбирам, че щях да стоя вътре в театъра и да чакам и мен да ме спасят!
Уилям пристъпи напред и галантно предложи на Арлис да го хване под ръка.
— Възхищавам ви се, задето сте имали достатъчно ум да излезете веднага навън, мис…
— Бари — подсказа му тя. Живият й поглед не пропусна нито една подробност от елегантно ушитите му дрехи и тъмния, красив вид на непознатия. — Арлис Бари — допълни тя.
— Лорд Уилям Савидж — каза той с внушително ръкомахане. — На вашите услуги, мис Бари.
Като извъртя очи, Деймън издърпа Джулия навън, на хладния свеж въздух. Подразнена от грубото му отношение, тя се дръпна от него веднага щом краката й докоснаха плочника.
— Няма нужда да ме влачиш като чувал с ечемик — тросна се тя въпреки присъствието на хората, които се въртяха наоколо в малката задна уличка.
— Бъди доволна, че не се държа по-зле с теб. Да се излагаш на опасност без никаква причина…
— Аз исках да остана! — отвърна разпалено тя. — Трябваше да предложа помощ според възможностите си. Ако театърът изгори, губя всичко!
— Ще запазиш живота си — подчерта той сурово.
Нов пристъп на кашлица попречи на отговора й, но тя успя да го погледне страшно с насълзени очи.
Вгледал се в зачервеното лице на Джулия, в бузите й, изцапани с пот и сажди, Деймън усети, че гневът му стихва. Не беше виждал никого да изглежда така храбър и в същото време така раним. Извади носна кърпа от сакото си, приближи Джулия и започна да изтрива мръсотията и грима от лицето й.
— Стой мирно — прошепна той и я прегърна с една ръка, когато тя се опита да се отдръпне. След миг Деймън усети как стегнатият й гръбнак започна да се отпуска. Тя вдигна лице.
— Уилям — избъбри Деймън, убеден, че брат му се опитва да флиртува с къдрокосата артистка недалеч, — опитай се да намериш нашия кочияш пред театъра и му кажи да докара тук каретата.
— Според мен ще е по-умно да наема файтон — каза Уилям, явно недоволен да се раздели с компанията на Арлис. — Улицата отпред вероятно е претъпкана с хора, коне, коли… ще бъде чудо да намеря…
— Просто го направи — постанови кратко Деймън.
— Добре. Добре. — И Уилям сведе поглед надолу към Арлис с усмивка на надежда. — Не отивайте никъде. Стойте на това място. Ще се върна скоро.
Като се разкиска в отговор, Арлис даде вид, че го приветства и проследи с възхищение отдалечаването му. Джулия погледна към безизразното лице на мъжа си.
— Не знаех, че ще бъдеш тук тази вечер. — Нервите й като че ли щяха да се скъсат, но след изпитанието вътре и при опасността, на която беше изложила живота си и въпреки притесняващата грижа за това, което още ставаше вътре в театъра, тя се почувства странно успокоена. Изглежда, нямаше по-сигурно място на света от прегръдките на Деймън.