Уилям изви вежди, впил поглед в Арлис, а сините му очи блестяха с безмилостна покана.
— Ще желаете ли да ме придружите на вечерно веселие, хубавице моя?
Арлис не се нуждаеше от по-нататъшно окуражаване. Погледна съжалително Майкъл Фиске и се приближи до Уилям. Усмихна се дръзко и хвана Уилям под ръка.
— Къде ще отидем първо? — попита тя и Уилям се разсмя. Измърмори няколко думи към Деймън, взе безчувствената ръка на Джулия и се поклони над нея галантно.
— Приемете моите най-дълбоки почитания, мисис… Уентуърт. — Произнесе името й по такъв начин, че Джулия разбра: добре е запознат с истинската й самоличност. Изпитала досада от нахалството му, тя не отговори на неговата усмивка.
Майкъл Фиске стоеше с безизразно лице и гледаше след Арлис, а тя се отдалечаваше с Уилям.
— Съжалявам — продума тихо Джулия.
Фиске кимна и се усмихна кратко, безнадеждно. Смръщване сбърчи челото на Джулия, като видя, че Фиске поема обратно и влиза в театъра. Погледна Деймън с упрек.
— Защо не каза, нищо на брат си? Трябваше да остави Арлис в компанията на един достоен мъж, който очевидно държи на нея!
— Момичето имаше свободата да избере само.
— Е, тя направи погрешния избор. Много се съмнявам, че брат ти има почтени намерения към нея!
— Бих казал, че брат ми е доста самонадеян — изрече сухо Деймън. — В ума му е винаги само едно… а малката ти приятелка показа ясно, че е съгласна, че е готова да го придружи. — Зърнал каретата да ги приближава, кимна решително към нея. — Кочияшът е тук. Ела с мен.
Тя поклати глава, че не желае.
— Трябва да се върна вътре и да видя…
— Няма нищо, което можеш да направиш там тази вечер. Ела… няма да си тръгна без теб.
— Ако си решил да повториш онова, което стана предишната нощ…
— Такава мисъл наистина ми хрумна — каза Деймън и очите му проблеснаха доволно. — Но няма да настоявам за това. Ако предпочиташ, само ще пийнем нещо и ще поговорим. Ще отворя бутилка двайсет и пет годишен френски арманяк — най-хубавият коняк, който си вкусвала някога.
— Не бива.
— Страхуваш ли се да оставаш насаме с мен? — попита тихо той.
Сега това беше повече от покана, то беше задължение. Джулия задържа погледа му в очите си и усети как в нея се надига поривът на безумието. Всичко бе опустошено тази нощ и тя утре ще провери какво е останало от театъра. Но сега укрепващото питие и компанията на лорд Савидж бяха точно това, което желаеше.
Бавно го приближи.
— Сигурна съм, че ще съжалявам по-късно.
Той се усмихна и я взе в колата, помогна й да се настани вътре. След кратък шепот с кочияша, той се качи в каретата, зае мястото до нея. Колата потегли с леко полюляване и Джулия въздъхна, като се отпусна на кадифените възглавнички на седалката.
Затвори веднага очи, но ресниците й скоро се отвориха, защото усети напрегнатия поглед на Деймън върху себе си. Той гледаше сбърчените, овъглени остатъци от костюма й, бледозелената рокля, привързана отпред със златисти шнурове. Като видя как той задържа погледа си върху стегнатия й корсаж, тя се намръщи и каза:
— Трябва ли да ме гледаш така?
Той неохотно отмести погледа си върху лицето й.
— Как?
— Сякаш си седнал да вечеряш, а аз съм сервираното ти предястие. — Той се разсмя, а Джулия скръсти ръце да запази гърдите си. — Всеки би помислил, че си задоволен след онази нощ!
— Това само изостря апетита за още. — Когато Деймън я огледа и разбра неудобството й, леката му закачливост изчезна. Отпусна се на седалката с измамно безразличие. — Зная, че те нараних тогава — рече тихо той. — Винаги е така първият път.
Жарка руменина се разля по лицето й. Веднага си спомни голите им тела, виещи се заедно, болката от свързването им, парещото удоволствие да бъде обладана от него. Тя знаеше какво може да очаква, но никога не можеше да повярва, че тази интимност ще ги свърже толкова тясно. Необяснимо беше как някои хора гледат на това преживяване като на нещо съвсем обикновено… преживяване, което я промени по сто неопределими начини.
— Няма нищо — прошепна тя, но не можеше да го погледне.
— Ще бъде по-добре следващият път.
Руменината сега сякаш беше покрила цялото й тяло. Тя знаеше, че той може да види топлия цвят, който пълзеше по меката кожа на гърдите и шията й.
— Няма да има следващ път — каза задъхано тя. — Ще бъде погрешно.
— Погрешно? — повтори той смаян.
— Да! Да не би да си забравил за лейди Аштън и за детето, което очаква?
Изражението му стана потайно. Но дори сега Джулия усети разочарованието, което бликаше в него.
— Аз още не съм убеден, че има дете — каза той. — Опитвам се да установя истината. Но дори ако Полин е бременна, не мога да се оженя за нея. Ако го направя, сигурно ще се наложи да я убия.