Джулия изпита за пръв път болка на съчувствие към него. Той беше горд човек — не понасяше да бъде манипулиран от когото и да било, особено от жена като лейди Аштън. Възпротивила се на порива да го докосне утешително, тя остана на мястото си и се сви в ъгъла на седалката.
— Сигурно е трудно да се оправиш в такава ситуация…
— Не искам да говоря тази вечер за Полин — каза рязко той. — За миг суровото изражение напусна лицето му и в ъгълчето на устните му се появи самоиронизиращо потрепване. Започна да бърка в джоба на сакото си за нещо и извади малка кадифена торбичка. — Вземи… за теб е.
Джулия се вгледа в подаръка, но не помръдна да го приеме.
— Благодаря, но не мога да го приема — изрече с неудобство тя. — Не искам подаръци…
— Той е твой по право. Трябваше да го получиш много отдавна.
Тя пое колебливо торбичката и развърза шнурчето. Посегна с два пръста и извади отвътре твърдо и хладно блокче. Дъхът й спря, когато видя в ръката си великолепен пръстен с изрязан във формата на роза диамант, инкрустиран в тежка златна лента. Камъкът беше най-малко четири карата, почти син и плоскостите му искряха с неземен пламък.
— Ти никога не си имала венчален пръстен — каза Деймън.
— Не бих носила…
— Опитай този.
Джулия копнееше да види как диамантът изглежда на пръста й, но не посмя да го пробва. Пръстенът — и всичко, каквото символизираше — беше забранен за нея. Техният брак няма да продължава. Техните обети бяха безсмислени, изговорени послушно от две деца, които нямаха представа какво изричат. Тя погледна Деймън безпомощно, едновременно трогната и изплашена от жеста му.
— Прибери си го обратно — произнесе тя с мека молба.
Устата й направи кисела гримаса, той посегна за пръстена. Но преди да може да го спре, той хвана китката й и пъхна диаманта на безименния пръст на лявата й ръка. Беше леко хлабав.
Джулия загледа блестящото бижу с хипнотично очарование.
— Той принадлежеше на майка ми — поясни Деймън. — Тя би искала ти да го носиш.
— Опитваш се да ме подкупиш? — попита Джулия и повдигна ръката си да разгледа едрия камък.
— Опитвам се да те съблазня.
— И какво ще поискаш в замяна?
Той внезапно придоби вид на абсолютна невинност, като на свой ред я погледна.
— Смятай го като компенсация за всичко, което е трябвало да изтърпиш заради нашия брак.
— Не съм толкова наивна — отвърна тя и изхлузи тежката лента от пръста си. — Ти не си от мъжете, които дават нещо за нищо. Благодаря ти, но не мога да приема пръстена.
— Ако ми го върнеш, ще го изхвърля през прозореца.
Тя отговори с откровено невярващ поглед.
— Няма да го направиш.
Очите на Деймън бяха изпълнени със сатанински блясък — той наистина смяташе да хвърли безценния камък на улицата.
— Той е вече твой. Прави с него каквото искаш. — Протегна ръка с дланта нагоре, за да получи пръстена. — Ти ли ще го изхвърлиш, или аз?
Разтревожена, тя затвори пръсти.
— Няма да ти позволя да изхвърлиш нещо толкова красиво!
Доволен, той сниши ръката си.
— Тогава задръж проклетото нещо. Само не го давай на майка си. — Разсмя се, видял виновното й изражение и проследи как тя постави отново скъпото бижу на пръста си.
— Ти ще искаш нещо в замяна — каза дръзко тя. — Добре те познавам, за да съм съвсем сигурна.
— Искам само това, което ще пожелаеш да ми дадеш. — Приближи се и погледът му заискри над нея. — Сега… кажи ми какъв вид отношения предвиждаш за нас, мисис Уентуърт.
Тя прокле внезапното пробуждане на сетивата си, начина, по който тялото й се разтърси от силното осъзнаване на неговото присъствие. Той беше толкова решителен и уверен, качества, от които винаги се бе възхищавала в мъжете, фактът, че той не беше част от театралния свят, го правеше още по-интригуващ. Нямаше нищо постоянно в живота на актьорите. Като циганите те също имаха повърхностен живот, в който винаги една продукция свършваше, друга започваше. Досега тя беше имала малко опит с мъж като Деймън.
— Предполагам… можем да опитаме някакъв вид… приятелство — каза предпазливо Джулия. — В края на краищата и двамата искаме едно и също нещо.
— И какво е то?
— Да бъдем свободни един от друг. Така ще мога да продължа работата си в театъра, а ти да изпълниш задълженията си към лейди Аштън.
— Продължаваш да споменаваш името й… Защо така?
— Защото съм загрижена, разбира се…
— Не мисля, че трябва да го правиш. Виждам, че се опитваш да издигнеш стена между нас.
— И какво, ако е така? — парира Джулия, но гласът й беше неуверен. Той беше доста близо до нея, твърдото му бедро допираше нейното, а ръката му беше облегната на тапицерията над главата й. Ще бъде толкова лесно да се наведе към скута си и да положи глава до нейната, да се подчини на удоволствието на ръцете и устата си. Тя пое дълбоко дъх и се опита да успокои нервните си тръпки. — Грешно ли е да искам да запазя себе си?