— Полин… — изрече Деймън с убийствен тон, но Джулия го прекъсна невъзмутимо.
— Безсрамна? Вие се разхождате из дома на женен мъж, облечена с пеньоар. — Гореше от нетърпение да каже на другата истината, че тя е въпросната съпруга и че Полин няма право да осъжда, когото и да било.
Успяла някак да възпре езика си, Джулия отиде до входната врата и я отвори. Спря за миг да отправи на Деймън прощален поглед, но той като че я беше пренебрегнал и цялото му внимание бе насочено към Полин. Обзе я ревност. Не знаеше дали е повече ядосана на него, или на самата себе си.
Бързо излезе навън и извика лакея.
— Кажете на кочияша да докара каретата веднага. Искам да си тръгна. — Когато той изтича да изпълни желанието й, тя разтри голите си ръце — беше започнала да трепери на хладния въздух. Мислеше да си отиде вкъщи, но веднага отхвърли идеята. Имаше един човек, когото искаше да види още сега, единственият на света, който можеше да я успокои и да я върне в реалността.
Деймън дълго мълча и гледаше сурово Полин, докато победоносната й усмивка изчезна и тя започна да гледа притеснено. Заговори гладко, положила усилия да изглежда спокойна.
— Предполагам, че не мога да те виня за флирта ти с нея, скъпи. Тя е привлекателна, макар и по евтин, очевиден начин…
— Не трябваше да идваш тук. — До този момент той никога не бе изпитвал неприязън към Полин. Бе проявявал подозрителност, ожесточение и гняв към нея, но никога не бе изпитвал нещо, което граничи с омраза. Сега тя беше като воденичен камък на врата му, хванала се за него с безмилостна решителност, и го влечеше надолу към мрачно, студено място. Възбуди най-лошото в него. Скова се, когато тя го приближи и притисна парфюмираното си тяло в него.
— Не можех да стоя далеч от теб — измърка Полин. — Много ми липсваше.
— Говори ли с доктор Чеймбърс?
Погледът й избяга от очите му.
— Не още, но смятам да го направя много скоро. — Лукавите й ръце — започнаха да се увиват около раменете му. — Същевременно…
— Тогава аз ще направя необходимото. — Избута я на една-две крачки от себе си, изтръгвайки се от ръцете й. Постъпката му не беше груба, но не можеше да се окачестви като деликатна.
Полин изглеждаше отегчена и разтревожена.
— Не можеш да направиш това!
— Защо не?
— Доктор Чеймбърс е много зает… Освен това той няма да обсъжда състоянието ми с теб, ако не му дам моето съгласие.
— Ти ми играеш игри — изрече Деймън със застрашително спокойствие. — Няма да търпя това.
Тя се отдръпна с вид на обидена.
— Няма нужда да бъдеш толкова заплашителен. Никога не си бил такъв преди и аз го намирам за много неприятно.
— Неприятно? — повтори той с дрезгав глас. — Няма думи, с които да ти опиша какво ще направя с теб, ако открия, че ме лъжеш.
Полин срещна решително погледа му.
— Казах ти самата истина.
— Тогава бързо ми намери лекар, Полин — такъв, който ще заложи репутацията си, че ти ще ставаш майка. Това е единствената ти възможност да ме възпреш да не ти извия врата.
— Ти си в ужасно настроение, защото провалих плановете ти да легнеш тази нощ с онази малка театрална курва…
— Не смей да изричаш нито една дума против нея! — Гласът му трепереше от ярост.
Макар също ядосана, Полин схвана искреността на неизречената му заплаха. Няколко мига тя се бори да овладее чувствата си.
— Разбирам, че я желаеш — каза накрая тя. — Може би така, както желаеше някога мен. Но аз няма да се отстраня, за да направя нещата по-леки за теб. Ще постигна каквото желая, каквото ти дължа. Тя погледна гранитно твърдото му лице и смекчи гласа си, а изразът й се промени — от враждебен стана ласкателен. — Преди ти харесваше компанията ми… това не бива да се промени. Ако нашите игри в леглото са започнали да ти омръзват, аз ще измисля нови. Ще те задоволявам така, както няма да се решат повечето жени…
— Всичко е свършило — каза студено той.
Тъмните й очи се разшириха.
— По-точно какво е свършило?
— Нашата връзка… поне това, в което тя се състоеше.
— А какво ще правим с детето?
— Ако родиш бебе през следващите девет месеца, ще реша как да постъпя според отговорностите си. Ако ли не, няма да има никакво съмнение, че аз не съм бащата — защото повече няма да легна с теб, няма да те докосна и ако е рекъл Господ, няма да ми се наложи дори да те виждам.
— Бебе има — каза тя и думите й прокънтяха като камшици. — Ти ще си вземеш думите назад, Деймън. Ще съжаляваш, че си се отнесъл така с мен.
— Може би. — Хвана я за ръката силно, болезнено и започна да я тласка нагоре по стълбите. — Междувременно ще трябва да се облечеш и да се пръждосаш от дома ми.