— Зная — прошепна тъжно тя.
— Освен това аз не вярвам в любовта. Поне не вярвам в голямото, страстно чувство, което създаваме на сцената за публиката. Това е илюзия, и то много нетрайна. Присъщо на хората е да бъдат егоисти. Когато са влюбени, те си правят взаимно фалшиви обещания, за да получат онова, което искат. И след като любовта избледнее или приключи, всичко, което остава, са лъжи и разочарование… и спомени, от които лежим будни по цели нощи.
Джулия леко се изненада от дълбочината на цинизма му.
— Ти като че говориш от личен опит.
Лоугън се усмихна.
— О, имал съм достатъчно опит. Достатъчен, за да разбера рисковете, които поемаме, когато вярваме на друг човек с цялото си сърце. Не те съветвам да го правиш, Джесика.
— Защо казваш това?
— Поради очевидната причина. Бракът всъщност не е нищо повече от търговска сделка. Законът, религията и обществото ти налагат да бъдеш собственост на съпруга си. Поезията и любовните романи са начин това да се възприеме по-приятно, но само младите и глупците се подвеждат от такива неща. Ти може да решиш, че обичаш Савидж достатъчно, за да му отдадеш тялото и душата си… но не бих те посъветвал да го правиш.
— Как щеше да постъпиш ти, ако беше на мое място?
— Щях да намеря някой съдия, който да обяви брака за невалиден. Това не е необходимо, ако бракът е законен. Сигурен съм, че в твоя случай той се основава на документ, получен с вероломство. — Внезапна усмивка озари лицето му. — Двамата имате знаменита двойка бащи — в алчността си почти като Шекспирови герои.
— Невъобразими са — каза сухо Джулия. Оцени съвета на Лоугън — толкова безкомпромисен и реалистичен. Беше се надявала, че след като говори с него, всичко ще се изясни… но съмненията й останаха същите. Той като че препоръчваше независим живот и пълна самостоятелност, но за това трябваше да се плати цена. Тя не желаеше да бъде сама цял живот.
— Всичко е много объркващо — каза тя повече на себе си, отколкото на него. Не желая да напускам театъра и ценя свободата си. Но част от мен жадува за съпруг и семейство, за хубаво жилище.
— Не можеш да имаш всичко.
Джулия въздъхна.
— Още като дете желаех неща, които не са добри за мен. В нашата гостна имахме сребърна кутия, пълна с бонбони и ми разрешаваха да си взема само един в специални случаи. Но бонбоните изчезваха загадъчно, докато баща ми обвини прислугата, че ги краде.
— Сигурно не са били слугините — предположи Лоугън.
— Не, крадлата бях аз. Промъквах се нощем на долния етаж и се тъпчех с бонбони, докато ми прилошее.
Лоугън се разсмя.
— Така е винаги със светските удоволствия. Никога не ти е достатъчен вкусът на само едно.
Джулия се опита да се усмихне, но в момента бе обхваната от безпокойство. Никога не се бе чувствала несигурна в собствената си преценка, боеше се, че животът на удоволствия и лекота, които ще й предложи Деймън, ще бъдат твърде съблазнителни, за да се откаже от тях. А после, когато открие грешката си, ще бъде много късно. Ще бъде обвързана с него завинаги. И ще започне да обвинява както него, така и себе си за вечната си неудовлетвореност.
— Може би няма да е лошо за мен да тръгна на турне — каза тя. — Трябва да бъда далеч оттук… от него… за да мога да мисля ясно.
— Иди в Бат по-рано — предложи Лоугън. — Замини, ако искаш, утре. Няма да кажа на никого къде си. През следващите няколко дни може да прекараш известно време сама, пийни си минерална вода, поплувай в басейна, обиколи магазините на Бонд Стрийт… каквото ти се иска. Осигури си време да обмислиш решението си.
Импулсивно Джулия посегна да докосне ръката му.
— Благодаря ти. Беше много мил.
Ръката му не се придвижи под пръстите й.
— Имах и скрити подбуди за съвета си. Трудно ще можем да те заместим в „Капитал“.
Джулия се отдръпна и се усмихна.
— Обичал ли си някога някого така, както обичаш този злочест стар театър, мистър Скот?
— Само веднъж… но и това бе достатъчно.
Вътрешността на театър „Капитал“ беше съсипана от въздействието на огъня, дима и водата, но щетите не бяха толкова големи, колкото предполагаше Деймън. Като отстрани няколко счупени стола, които му препречваха пътя, той тръгна към сцената. Имаше най-малко десетина души, работещи под разрушения фронтон, някои от тях покачили се на стълби да отстранят парчетата овъглени декори, а други метяха и разчистваха отломките.
Усетил приближаването на Деймън, един от работниците отиде при Лоугън Скот и тихо му зашепна нещо. Главата на Скот се стрелна в указаната посока и хвърли на Деймън пронизителен поглед. Изразът му беше едновременно предпазлив и любезен.