— Лорд Савидж — каза той с лекота, — има ли нещо, с което мога да ви помогна?
— Търся мисис Уентуърт. — Деймън бе принуден да дойде тук, след като прислугата на Джулия му бе съобщила, че тя е напуснала Лондон и за известно време ще отсъства. Те отказаха да разкрият нещо повече от това въпреки подкупа и явните заплахи, които им отправи.
— Няма да я намерите тук — отвърна Скот.
— Къде е?
Скот скочи от сцената и го приближи с хладна, но неучтива усмивка. Заговори с нисък глас:
— В момента мисис Уентуърт не желае да бъде намерена, милорд.
— Това е ужасно лошо — изрече Деймън невъзмутимо. — Смятам да я открия с или без ваша помощ.
Чертите на Скот бяха като изсечени от камък. Пое си дълбоко дъх.
— Имам представа какво се случва, Савидж. Нямам право да ви упрекна. Обаче съм вложил доста средства в Джесика… и сега трупата се нуждае от таланта й повече от всякога. Надявам се, да уважите желанието й за уединение.
Деймън изобщо нямаше намерение да обсъжда личния си живот с работодателя на Джулия. Но тревожната истина беше, че Скот познава Джулия доста по-отдавна от него. Тя, изглежда, имаше доверие в Скот и му беше благодарна, задето й даде възможност да работи в „Капитал“. Въпреки че беше му изтъкнала, че отношенията й със Скот не са се задълбочили впоследствие, Деймън не можеше да не бъде подозрителен. Как може Скот да не бъде привлечен от жена като Джулия?
— Възможно ли е да имате друг интерес, освен да я държите далеч от мен? — попита Деймън със сардонична усмивка. — Всичките ли театрални директори проявяват такава лична заинтересованост към своите артистки?
Скот не показа нищо с израза си.
— Аз смятам мисис Уентуърт за приятел, милорд. И ще й дарявам моята закрила, когато е необходимо.
— Закрила срещу какво? От мъж, който може да й предложи нещо друго, освен живот на главозамайващи фантазии пред публика? — Деймън хвърли презрителен поглед към обгорените стени и опърлените завеси в театъра. — Тя има нужда от нещо повече от това, независимо дали тя или вие сте готови да го признаете.
— Можете ли да й дадете всичко, което желае? — измърмори Скот.
— Ще се уверите за в бъдеще.
Скот поклати глава.
— Независимо от правата, които, изглежда, си мислите, че имате над Джесика, вие не я познавате. Може би смятате да я откъснете от света на театъра и да й дадете заместители, но тя ще увехне като откъснато цвете.
— И това го твърди един неин грижовен приятел? — попита Деймън. — Или като директор се безпокоите за вашите печалби? — Макар Скот да не реагира видимо на този присмех, позата му изведнъж се стегна, което подсказа на Деймън, че е улучил целта си.
— Тя означава за мен повече от всякаква печалба.
— Колко повече? — Като не получи отговор, Деймън късо се изсмя. — Спестете ми лицемерната си грижа за мисис Уентуърт. Не се месете в отношенията ми с нея… защото ще ви накарам да съжалявате, че ме познавате.
— Аз вече съжалявам — избъбри Скот, застанал като статуя и приковал поглед в отдалечаващия се Деймън.
Разположен на река Ейвън сред група варовикови хълмове, градът Бат предлагаше забавления, покупки и квартири от умерено удобни до луксозни.
Като крачеше към баните и термалния извор, близо до странноприемницата, в която бе отседнала, Джулия наблюдаваше последните розови и светлолилави лъчи на слънцето, които изчезваха иззад „Нов театър“. Това беше елегантна сграда с хубава сцена и три етажа ложи, всички великолепно украсени с тъмночервени и златисти тонове. Джулия беше на баните от седмица и през последните два дни видя да пристигат сандъци, пълни със сценична екипировка за премиерата на „Моята лейди измамница“. Някои работници и актьори също бяха пристигнали в града. Лоугън бе изпратил съобщение всички да се съберат на утрешната репетиция за подготовка на първото представление в четвъртък.
Докато правеше покупки и посещаваше великолепната сграда с коринтски корони, където се пиеше минерална вода и се правеха лековити бани, Джулия чуваше местните клюки за пиесата.
Необходимо беше да пази самоличността си в тайна. Преди години Джулия беше чула, че никога няма да задоволи очакванията на публиката. Тази публика неизменно искаше тя да бъде като някоя от героините, които играеше, напълно да покрива блестящия диалог и ярките жестове. Дори Лоугън Скот се оплакваше, че жените желаят — а понякога и настояват — той да бъде за тях и извън сцената романтичен любовник. „Това е общ проблем за артистите — беше й казал той. — Хората винаги се разочароват, когато открият, че ние сме също като тях.“
Джулия напусна чакалнята и мина през изкорубената дървена врата в помещението за къпане. Водната повърхност беше гладка като стъкло, отразяваща светлината на единствената лампа на стената. От басейна се издигаше пара и пръскаше парлив мирис на сяра във въздуха. Джулия въздъхна, предвкусвайки приятното чувство, свали дрехите си и ги натрупа на един дървен стол. Прикрепи с два фуркета завитите коси на тила си.