Слезе внимателно по изтърканите стъпала, които водеха към водата. Топлината обгърна прасците й и плъзна към бедрата, талията и раменете, когато достигна дъното на басейна. Потръпна приятно от проникващата в нея топлина и остави ръцете си да плават на повърхността на водата, а после бавно започна да плиска шията си.
Когато тялото й се отпусна, мислите й се насочиха към Лондон. Питаше се как ли Деймън е реагирал на внезапното й изчезване, ако се е опитал да я открие… или е бил твърде зает да се оправи с лейди Аштън… Представи си как той и Полин са преплели тела в любовен акт. Разтърси глава, за да прогони картината от въображението си.
— Не ме интересува, не ме интересува, — шепнеше Джулия и обливаше лицето си. Но това не беше вярно. Въпреки всичките си откази, страх и упоритост тя чувстваше, че Деймън е неин. След всичко, което изстрада, имаше право да го обича. От друга страна, ако Полин беше бременна… не беше сигурна, че ще се примири с мисълта, че е повлияла на Деймън да пренебрегне задълженията си.
Когато отново наплиска лицето си, чу тънкия глас на служителката от банята да вика:
— Мисис Уентуърт?
Изтрила замъглените си очи, Джулия погледна към вратата, където стоеше възрастната жена.
Сивите кичури, прибрани на тила й, се поклащаха весело, докато говореше.
— Мисис Уентуърт, имате посетител. Не се съмнявам, че ще се радвате много да го видите.
Джулия поклати решително глава.
— Казах ви, че никой не бива да влиза в банята, докато съм тук…
— Да, но не можете да изпъдите собствения си мъж, нали?
— Собствен мъж? — попита рязко тя.
Служителката кимна така енергично, че захванатите й кичури за малко не се разпиляха.
— Да, пък е и хубавец, красавец.
Джулия зяпна от почуда, когато лорд Савидж мина покрай жената.
— Значи си тук — каза приятно той и погледът му се стрелна към Джулия, а тя се потопи дълбоко в димящия басейн. — Липсвах ли ти, скъпа?
Като се опомни бързо, Джулия му отправи премрежен поглед.
— Ни най-малко. — Искаше й се да хвърли шепа вода върху безупречния му панталон и бялата ленена риза.
Служителката от банята се закикоти, защото сметна това за закачка между двамата. Деймън се обърна да я похвали с очарователна усмивка.
— Най-дълбоки благодарности, задето ме събрахте с жена ми, мадам. Сега, ако нямате нищо против, ще ни позволите да прекараме няколко минути насаме… и да не пускате други при нас…
— Пиле няма да прехвръкне през прага — зарече се жената и му смигна на излизане.
— Довиждане, мистър Уентуърт!
Името накара Деймън да се намръщи.
— Не съм мистър Уентуърт — избъбри той, но служителката беше вече излязла. Когато се обърна отново към Джулия, тя още гледаше към него.
— Как ме намери?
Деймън небрежно си съблече сакото и го окачи на облегалката на стола.
— Приятелката ти Арлис ми каза, че трупата подготвя турне в Бат. След като проверих в няколко хотела и странноприемници, открих къде си отседнала. Собственикът на странноприемницата ми каза, че имаш навика да идваш тук вечер.
— Не е имал право…
— Аз бях много убедителен. — Погледът му падна на белите върхове на гърдите й, които проблясваха на трептящия пламък на лампата.
— О, не се съмнявам! — каза саркастично Джулия.
Приближи до ръба на басейна, скривайки тялото си от него. Може би от топлината на водата сърцето й заби по-бързо. Друг мъж не би я гледал като него, сивите му очи бяха топли и оценяващи, изпълнени с чувство за собственост.
Деймън приклекна до нея, сложил лакти на превитите си колене.
— Продължавай да бягаш от мен — изрече тихо той, — а аз все ще те намирам.
— Няма да прекараш и една-единствена нощ с мен в странноприемницата. Очаквам почти всяка квартира в Бат да е напълно заета. Ако не смяташ да спиш на улицата тази нощ, по-добре се връщай веднага в Лондон.
— Имам терасовидна къща на Лора Плейс.
— Защо? — отвърна тя, опитвайки се да скрие притеснението си. — Ти не си от хората, които посещават редовно Бат заради обществени връзки…
— Купих къщата за моя баща. Той иска да дойде тук, когато здравето му позволи пътуването. Ще желаеш ли да я видиш?
— Едва ли. Ако не си забелязал, трябва да ти кажа, че се опитвам да те отбягвам. — Главата й се отдръпна назад, когато Деймън посегна да попие няколко капки вода от брадичката й. — Не ме докосвай!