Дали Лоугън не се страхува, че тя може да изостави кариерата си в името на брака? Ще бъде трудно да те заменя в „Капитал“, беше й казал миналата седмица. Може и да бе вярно, но не бе невъзможно и другото. Винаги имаше приток на нови и талантливи млади напредващи актриси, а Джулия не хранеше илюзии, че е незаменима.
Завършиха репетициите на пиесата и трупата с облекчение разбра, че с изключение на няколко дребни забележки за темпото продукцията беше почти безупречна. Лоугън обаче съвсем не изглеждаше доволен.
— Искам ви всички тук утре в девет сутринта — нареди той. Като продължаваха да мърморят полугласно, всички бързо се разотидоха.
— Трябва да си доволен колко хубаво мина всичко — осмели се да му рече Джулия. Чертите на лицето му бяха сурови. — Вместо това ти се държиш като че ли репетицията е провал.
Той й отправи убийствен поглед.
— Когато някой те назначи за директор на трупата, тогава ще решаваш как да стават нещата. А дотогава бъди добра да оставиш тази отговорност на мен.
Джулия остана изненадана и обидена от лошото му настроение.
— Бих искала всички ние да бъдем безупречни като теб, мистър Скот — каза саркастично тя и се отдалечи. Като взе от един стол в салона пелерината и шапката си, тя се упъти към изхода, забравила в бързината, че несъмнено отвън ще има тълпа. Сега, когато местните жители знаеха за пристигането на театралната трупа, те се бяха струпали да зърнат Лоугън Скот и някой друг от играещите в „Капитал“.
Още щом отвори вратата, Джулия бе изблъскана назад от тълпа любопитни, които се опитваха да нахълтат в заключената дотогава сграда.
— Това е тя! — извика някой. — Мисис Уентуърт! — Отекнаха и други възбудени гласове на мъже и жени, трескави ръце се протегнаха към нея. Стресната, Джулия натисна вратата с цялата си тежест и успя да я затвори, но двамина бяха успели да се промъкнат вътре.
Като се задъхваше от усилието, Джулия отстъпи назад и ги огледа. Единият беше набит, човек на средна възраст, а другият висок, мършав и много по-млад. Едрият свали шапката си и я огледа с явна похотливост. Върхът на червения му език се подаваше от малките, плътни устни. Докато говореше, от устата му лъхаше тежка миризма на тютюн и алкохол.
Той се представи, сякаш очакваше да я впечатли с титлата си.
— Лорд Лангейт, миличка, а това е моят приятел лорд Стратърн. Другият също свали шапка, разкривайки рядка косица, напомадена и напръскана с одеколон. — Позволете ми да кажа — продължи първият, — че сте много по-прелестна отблизо, отколкото от разстояние.
— Благодаря — отвърна предпазливо тя. Намести малката си шапка на главата и я забоде за спретнато навитите си нагоре коси. — Ще ме извините, господа, но…
Те се приближиха по-плътно до нея и я избутаха срещу вратата. Очите на Лангейт, подобни на речни камъчета, поглъщаха жадно стройната й фигура.
— Тъй като познаваме града и всички негови наслади, Стратърн и аз решихме да ви предложим нашите услуги да прекарате с нас вечерта.
— Това не е необходимо — изрече Джулия със стегнато гърло.
— Ще ви заведем на ресторант с превъзходни ястия, мадам, а после ще се разходим с моя екипаж. Ще бъде много приятно, уверявам ви.
— Имам други планове за вечерта.
— Разбира се, че имате. — Лангейт облиза дебелите си устни и се усмихна, оголвайки жълтите си от тютюна зъби. — Но сигурно ще можем да ви убедим да ги отмените в полза на двама господа, които ви се възхищават толкова много.
— Боя се, че това няма да стане. — Джулия се опита да се провре покрай тях, но отново бе притисната до вратата.
Ръката на Лангейт се насочи към рамото й, после се притисна върху гърдите й.
— Може би имате нужда от малко подбуда.
За неин ужас тя усети как той опипва корсажа й, как късите му, месести пръсти поставят малка пачка пари във вдлъбнатината между гърдите й. Разтреперана от отвращение, тя се отдръпна назад и измъкна банкнотите от дрехата си. Лицето й пламна в руменина и тя отвори уста да извика за помощ.
Но в този миг върху двамата връхлетя тъмна вихрушка. Джулия замръзна на място, когато усети бързия полъх около себе си. Двамата, които бяха я притиснали до вратата, изведнъж се оттеглиха от жертвата си. Банкнотите се изтърколиха от пръстите на Джулия и се разпиляха по пода. Тя гледаше смаяна спасителя си. Това бе Деймън, с лице като студена маска и с очи, които горяха от убийствена ярост. Беше приковал злополучните лордове до стената. Не чуваше брътвежите им, с които се извиняваха и обясняваха. И двамата млъкнаха, когато той се обърна към тях.