— Ако още веднъж я доближите, ще ви направя на парчета…
Хленчещото лице на Лангейт беше мораво.
— Не разбрахме, че… — успя да изрече той.
Деймън освободи Стратърн и насочи цялото си внимание към Лангейт. Пръстите му се стегнаха около гърлото на нещастника.
— Ако я докоснете, ако й говорите, дори ако само я погледнете… ще ви убия.
— Не бива… да го правите — изломоти мъжът с усилие през стиснатото гърло. — Моля ви… Аз ще си отида…
Деймън го пусна ненадейно и Лангейт се свлече до вратата. Стратърн отиде веднага при него, уплашен и бледен, и подаде рамото си, за да се хване за него приятелят му. Двамата се измъкнаха през вратата, смесиха се отново с тълпата почитатели отвън.
Деймън, все още гневен, обърна очи към Джулия.
— Как?… — изрече задъхано тя.
— Влязох през задния вход. Там също те очакваше тълпа.
— А другите актьори? — каза тя с леко пламъче на възвръщащ се дух.
— Повечето чакаха теб. — Усмихна се сурово. — Изглежда си станала вече обществена собственост, мисис Уентуърт.
— Не съм ничия собственост.
— Мога да ти покажа удостоверение за брак, което доказва обратното.
— Удостоверението ти струва ей толкова — отвърна тя с щракане на пръсти. — Нашият брак е със съмнителна законност и ти го знаеш добре. Всеки съд ще го отхвърли без колебание, съобразявайки се с факта, че никой от нас не е бил тогава на подходяща възраст.
След дълъг миг Джулия сведе поглед и се замисли защо двамата с Деймън така внезапно се настроиха враждебно един към друг. И се опита да прозвучи по-меко:
— Благодаря ти, задето ме отърва от тези палячовци.
Деймън не отговори, чертите му още бяха напрегнати.
— Ще трябва да изчакам тук, докато множеството се разотиде — реши Джулия.
— Не е необходимо — отговори той мрачно. — Ще те придружа с моята карета.
Тя поклати глава и се отдръпна.
— Не дойдох в Бат само за да те гоня из спалнята — макар че тази идея има предимства.
— Тогава защо си тук?
— Исках да прекараме известно време заедно. Искам да зная повече за живота, който водиш и защо той е толкова привлекателен за теб. Искам и ти да знаеш повече за мен факт е, че сме още непознати един за друг. Преди да говорим за това как да прекратим нашия брак, няма да ни навреди, ако се опознаем по-отблизо.
— Не бих желала — изрече предпазливо Джулия, вдигнала поглед към него. Направи движение да освободи черната воалетка, навита около шапката й.
— Тогава вечеряй с мен на терасата ми. После ще те откарам до странноприемницата, без да те докосна. Имаш думата ми.
Джулия обмисли предложението му.
— Предполагам, че всичко, което готвачът ти приготвя, ще бъде по-добро от храната в странноприемницата — каза тя.
Неохотното й съгласие породи усмивка на устните му.
— Имаш думата ми за всичко, което ти обещах. — И пъхна ръката й в прегъвката на своята ръка. — Да вървим, мадам, преди твоите почитатели да станат още по-необуздани.
Винаги досега Джулия трябваше да се справя сама с прекалено темпераментните си обожатели и почитатели. Приятна промяна беше да излезе от театъра под ръка със силен мъж, позволила му да поеме контрола върху ситуацията. Не възрази, когато Деймън сложи закрилническа ръка на стройния й гръб и я поведе през навалицата любопитни непознати отвън. Веднага бе обсипана с нетърпеливи въпроси, а много ръце посягаха да я дръпнат за шапката, воалетката и пелерината.
Вече в каретата, Джулия въздъхна облекчено.
Лицето на Деймън бе невъзмутимо.
— Да се къпе в ръцете на общественото обожание, преследвана от всички… Сигурно всяка артистка желае това.
Джулия помисли над думите му и отговори предпазливо:
— Мисля, че обичам да зная, че хората са доволни от това, което правя… а тяхното одобрение означава, че положението ми в „Капитал“ и заплатата ми са сигурни.
— Тяхното одобрение означава повече за теб от този цирк.
Изпитала досада от ироничния му тон, Джулия отвори уста да отговори. Но рязко я затвори пак. Той беше прав, въпреки че тя не харесваше неговата досетливост, нито желаеше някой да я разгадава с толкова явна лекота. Наистина я радваше чувството, че публиката й се възхищава, че е повече от готова да й даде всичкото си внимание и привързаност, каквито баща й винаги й бе отказвал.
— Да живееш обикновен живот, изглежда, е твърде бледо в сравнение е това — отбеляза Деймън.
— Не бих могла да кажа — отвърна тя, като дръпна разрешената си коса. — Кажи ми какво разбираш под обикновен живот… О, забравих. И ти не знаеш какво е.
— Аз водя живот, какъвто сам съм си определил.
— Също и аз — защити се тя.