Ъгълчето на устата му помръдна сардонично, но той предпочете да не спори. Наблюдаваше я с интерес как използва полирания си гребен от костенурчена коруба, за да оправи косата си и отново да я навие на тила си.
Терасовидната къща беше елегантна, което можеше да се предположи, щом се намира в елитния Лора Плейс. Блестящите дъбови подове бяха покрити с бледи английски килимчета, плетени на ръка, върху които бяха разположени чудесни мебели от лакиран палисандър и ниши, изпълнени с буйни растения. Бледожълти и зелени завеси покриваха високите прозорци, а огледалата с богато украсени рамки придаваха на стаите ефирност, усещане за простор.
Отпусната в луксозната, озарена от свещи атмосфера на малката трапезария, Джулия се зае с храната, френските ястия включваха пиле с трюфели в сос шампан, телешко в раковини, пълни с билки, и зеленчуци със съвсем малко масло. За десерт поднасяха плодове, натопени във вино, и плодови пити с бадеми, украсени с малини и препечени разбити белтъци със захар.
— След такава обилна вечеря няма да се побера в костюмите си — отбеляза Джулия, като отхапа от плодовата пита.
— В момента наистина няма да можеш.
Джулия се усмихна на нотката ревност в гласа му.
— В сравнение с другите актриси, моите костюми са изключително скромни.
Сянката на неудоволствие остана на лицето му.
— Не обичам другите мъже да виждат толкова често жена ми. Зная точно какво си мислят, когато те гледат.
Развеселена от чувството му за собственост, Джулия подпря брадичката си с лакът и се вгледа в него.
— Какво си мислят? — поинтересува се тя.
Като използва предлога да й налее още вино, Деймън стана и отиде до нея. Приседна от края на масата и сведе поглед към нея. Джулия не се помръдна, дори когато топлият му поглед се залута из нейните гърди и се върна обратно върху лицето й.
— Те си представят каква е кожата ти и дали е толкова нежна, колкото изглежда. — Показалецът му премина по извивката на бузата й, докосна леко нежния ъгъл на устните. — Питат се какъв е вкусът ти… мечтаят да освободят косите ти и да ги разпуснат върху тялото ти… да ги подредят върху гърдите ти… — Ръката му продължи в бавна милувка надолу по шията й, а после мина един-два пъти по върховете на гърдите й.
Дъхът на Джулия се ускори и пръстите й уловиха края на стола в усилие да остане спокойна. Искаше й се да стане и да се притисне, да се прилепи до бедрата му, да усети топлината на ръцете му върху кожата си. Деймън продължи да си играе свободно с нея, сребристосивите му очи се задържаха при всеки нюанс на изражението й.
— Искат да те любят — прошепна той, — да те заключат някъде далеч за лично удоволствие. — Пръстите му се плъзнаха под ръба на корсажа й, гмурнаха се към изтръпналата пъпка на зърното й.
Джулия улови ръката му.
— Ти каза, че ще ме прибереш в странноприемницата недокосната.
— Точно така ще направя. — Пръстите му леко се отдръпнаха от роклята й. Устните му закръжиха над нейните устни, дъхът им беше топъл и изгаряше кожата й.
— Имаш късче целувка в ъгъла на устата.
Джулия достигна с езика си мястото и усети лепкавото парченце, след което го разтопи в уста. Погледът на Деймън не пропусна лекото движение. Ръката му, твърда като стомана, още стискаше нейната ръка.
Джулия бавно го освободи и погледът й случайно спря върху блестящия диамант на пръста й. Камъкът беше изключително красив на светлината на свещите, искреше в постоянно променящи се форми. Почувства се виновна, задето прие бижуто от него, задето носи нещо, което не смята за свое.
— Трябва да си го вземеш обратно — каза тя, извади пръстена и му го подаде.
— Не мога да го използвам.
— Той не е мой.
— Твой е — тихо възрази Деймън. — Ти си моя съпруга.
— Символ на брак, който никога не е съществувал… и няма да съществува.
— Искам да го задържиш. Каквото и да се случи в бъдеще, ти ще поглеждаш пръстена и ще знаеш, че някога си била моя.
Джулия не беше допускала, че той смята пръстена за белег на притежание. Постави го на масата, наложила си да се лиши от красивия диамант. Пръстенът имаше цена, която тя не бе сигурна, че желае да плати.
— Съжалявам — прошепна тя, без да може да го погледне.
Въпреки че не можеше да види лицето му, усети промяна в атмосферата… буйната воля на воина, поривът да побеждава, да доминира. Уверена, че насилието му едва ли ще бъде обуздано, Джулия остана неподвижна. Държеше лицето си извърнато встрани и слушаше дишането му, докато дълбоките движения на гърдите му отново се успокоиха.
— Ще го поискаш пак някой ден.
Стресната, Джулия направи грешката да го погледне. Лицето му беше съвсем близо, очите му блестяха като остриета на добре наточени ножове. Разтрепери се тревожно, изгубила всичкото си самообладание. В този момент лесно можеше да се разбере как сам-самичък той е избавил семейството си от бедност, благодарение на силната си воля.