— Не — отрече тя тихо. — Дори да се влюбя в теб, няма да приема пръстена и няма да стана твоя собственост.
— Собственост — повтори той и думата изплющя като камшик. — Така ли си представяш, че ще се отнасям с теб?
— Ако стана твоя жена, ще ми разрешаваш ли да ходя, където си искам, да върша каквото ми харесва, без излишни въпроси и без взаимни обвинения? Ще можеш ли да не протестираш, че съм запазила професията си и посещавам репетиции сутрин и се връщам от представления в полунощ? А какво ще кажат твоите приятели, благородниците?… Присмехулните усмивки и мръсните коментари по мой адрес, намеците, че съм малко повече от обикновена проститутка? Ще смогнеш ли да приемеш всичко това?
Лицето му стана още по-тъмно, с което потвърди подозренията й.
— Защо театърът означава толкова много за теб? — попита късо той. — Толкова ли е голяма проклетата жертва да се откажеш от живота на циганка?
— Това е единственото нещо, в което съм сигурна. Не искам титла и безкраен низ от фалшиви усмивки, нито имение в провинцията — живота, който баща ми беше предопределил за мен.
Деймън я придърпа и я задържа между бедрата си.
— Част от теб желае този живот.
Като се извиваше и го отблъскваше, Джулия се опитваше да се освободи, но хватката му стана още по-здрава. Той я притегли по-близо. Изведнъж тя замръзна, усетила въздействието, което създава върху него. Твърдото доказателство за възбудата му я притискаше здраво в корема, предизвикваше незабавен отклик на тялото й.
— Искам да си отида — каза задъхана тя.
Деймън я освободи, но при настойчивия му поглед, прикован в нея, тя като че не можеше да се помръдне.
— Няма да улесня живота ти. Ти няма да ме изоставиш… да се отървеш от мен… без борба.
Джулия го гледаше със смесица от гняв и копнеж. Беше много трудно да се откаже от това, което желаеше толкова страстно. Имаше мечти, които още пазеше дълбоко в себе си, желание да има свое семейство и дом, да заспива всяка нощ в прегръдките на своя съпруг, да прекарва волни часове в игри със своите деца. Сега тези безлики образи бяха придобили ясни очертания в съзнанието й… тя искаше да бъде съпруга на Деймън и да роди тъмнокосо като баща си дете. Мечтите добиваха реалност и да се откаже от тях бе най-трудното нещо, което някога е правила.
Внезапно си спомни за хладния, присмехулен глас на Лоугън Скот, който й каза: Можеш да решиш, че ще обичаш Савидж достатъчно, за да му отдадеш тялото и душата си… но не бих те посъветвал да постъпиш така.
Джулия се извърна встрани и задържа ръце върху разтуптяното си сърце. Пое дълбоко въздух на няколко глътки в стремежа си да се успокои. Деймън беше близо, но не я докосна. Гласът му прозвуча равно, когато заговори някъде над главата й:
— Ще те придружа до странноприемницата.
— Няма нужда… — започна тя, но той не й обърна внимание и отиде да позвъни за каретата.
Мълчаха по пътя за странноприемницата, атмосферата между тях бе напрегната. Бедрата им бяха близо едно до друго, докосваха се от време на време, когато колелата на колата отскачаха по неравните павета. Джулия се опита да се отдръпне, плъзгаше се непрекъснато към него. По-скоро би умряла, отколкото да се премести на отсрещната седалка, където щеше да е във фокуса на хладния му, пронизващ поглед. Най-сетне мъчителното пътуване свърши и той й помогна да слезе от колата.
— Ще отида до стаята си сама — каза Джулия, усетила, че той възнамерява да я придружи.
Деймън поклати глава.
— Опасно е. Ще те изпратя до вратата.
— Стояла съм тук сама повече от седмица и се чувствах добре и без твоята закрила — изтъкна Джулия.
— За Бога, нямам намерение да те докосвам. Ако бях намислил да те прелъстя тази нощ, ти щеше да бъдеш вече с мен в леглото. Искам единствено да те видя прибрала се благополучно в стаята си.
— Нямам нужда…
— Направи ми това удоволствие — рече той през зъби и я погледна така, сякаш в следния миг щеше да я удуши.
Вдигнала ръце вбесена, Джулия тръгна пред него в странноприемницата, мина покрай масата на собственика и през празната трапезария и се упъти към стълбите, които водеха за горния етаж. Деймън я следваше бавно, черните му вежди бяха смръщени недоволно. Изминаха дълъг, слабо осветен коридор и достигнаха стаята й. Джулия извади от чантичката си малък ключ и насочи вниманието си към бравата. Ключът се извъртя съвсем леко.