Преди няколко години мисис Флорънс се оттегли в къща в самия Лондон с малка прислуга, която да се грижи за нея. Ако някой стремящ се да се издигне актьор или актриса й грабнеше сърцето, тя от време на време даваше на такива хора уроци по актьорско майсторство. Макар че Джулия не можеше да си позволи да плаща високите тарифи на Нел, мисис Флорънс реши да я вземе под крилото си, независимо от това.
— Мога да си позволя да преподавам и за удоволствие, ако го желая — бе казала тя. — Вярвам, че отношенията ми с теб ще донесат и на двете ни полза. Ще ти помогна да постигнеш успеха, който заслужаваш, а ти ще оживяваш с яркото си присъствие дните ми, когато ме посещаваш. Възрастните трябва винаги да имат около себе си млади хора… а ти много приличаш на мен, когато бях на твоите години.
Един път седмично Джулия посещаваше мисис Флорънс в разхвърляната й гостна, пиеха чай от оцветени порцеланови чаши и слушаше със захлас наставленията на достолепната жена. Сега, когато Джулия бе приета за член на трупата от театър „Капитал“, мисис Флорънс се радваше на успеха й, като да беше неин собствен.
— Знаех, че Скот няма да се поколебае да те вземе, щом те види как играеш — отбеляза тя. — Ти имаш качества, скъпа моя, които той не може да не забележи. Даваш всичко от себе си, когато си на сцената… Но се въздържай да ги караш да искат повече. Никога не давай всичко, Джесика, иначе те ще си позволят твърде много. — Облегнала се на един стол с прекалено дебел пълнеж на облегалото, възрастната жена гледаше Джулия с будните си очи. — Сега ми разкажи… какво е да играеш сцена с актьор от неговия калибър.
— Много вълнуващо — подзе Джулия. — Той почти ме накара да повярвам, че това става в действителност. Никога не съм срещала човек, който може да претвори сцена от пиеса по-истински от самия живот.
— Така е с големите имена — отвърна замислено мисис Флорънс. — Но ти бъди нащрек, Джесика… след като достигнеш възможните висоти в театъра, истинският живот може да започне да ти се струва разочароващ. И някоя сутрин ще се събудиш и ще си кажеш, че твоята професия ти е ограбила скъпоценни години от живота. И ще изпаднеш в същото положение като мен, заобиколена от избелели предмети и портрети и нищо за подкрепа, освен спомените.
— Ще се радвам, ако мога да бъда точно като вас — изрече Джулия пламенно. — Вие оставихте ярка следа в театъра, вие сте уважавана, спокойна и независима… не бих желала нищо повече от това.
За миг очите на мисис Флорънс се изпълниха с тъга.
— Не съм правила винаги най-добрия избор, дете. Трябва доста дълго да изживявам последствията.
— Искате да кажете… — Джулия се вгледа в мисис Флорънс изумена. — Съжалявали сте, че не сте се омъжили?
— Исках да се омъжа за един човек — довери й възрастната жена с горчива гримаса на устните. — За нещастие той не беше свързан с театъра. Искаше да се откажа напълно от сцената, тъй че… — Простря ръце в безпомощен жест. — Разделих се с него. Как завиждах на другите жени, които не бяха принудени да правят такъв избор! — Вгледа се в Джулия с леко съчувствен поглед, сякаш беше сигурна, че някой ден Джулия ще се изправи пред същата болезнена дилема. Джулия искаше да разкаже на мисис Флорънс истината… че никога няма да й се наложи да избира между любовта и професията… че всъщност вече е омъжена и съпругът й изобщо не й пречи.
Джулия тихо се промъкна до спалнята на майка си, която се намираше в затъмненото източно крило на Харгейт Хол. Богатото готическо имение беше тъмно и солидно, с високи комини и дълги, тесни прозорци. Построено сред варовиковите хълмове на Бъкингамшир то беше свързано с търговския град, разположен на миля от него, със стари, изровени пътища, които не бяха поправяни от десетилетия. Харгейт Хол беше мрачен и тих, с тежка махагонова мебелировка и потънали в паяжини ветрилообразни сводове.
Озовала се в дома, който бе напуснала преди две години, Джулия се изпълни с неприятно, всеобгръщащо чувство. Изкачи решително едно от дългите странични стълбища, полу потиснала страха си да не чуе в някой миг отново острия като нож глас на баща си, заповядвайки й да си върви.
Освен сдържаните поздрави на няколкото прислужници, които познаваше от дете, никой друг не се осмели да размени дума с нея. Всеки в Харгейт Хол знаеше, че тя не е желана посетителка — баща й бе забранил кракът й да стъпва в имението — но и никой не се реши да я спре да посети болната си майка, Ива.