Ива скръбно поклати глава.
— Ако знаеш колко си приличате с него! Убедена съм, че го обичаш въпреки всичко, но не искаш да накърниш гордостта си и да си го признаеш.
— Аз наистина го обичам — подчерта Джулия, — но това не може да заличи нито суровите думи, нито жестокостта спрямо мен. Обичта не може да предпази хората от това да си причиняват болка.
Качиха се мълчаливо по стълбите нагоре.
— Желаеш ли първо да се освежиш в твоята стая? — попита Ива.
— Предпочитам да го видя веднага — отвърна Джулия. Тя беше твърде притеснена, за да чака, и напрежението й растеше с всяка минута.
Ива я придружи до стаята на Едуард.
— Джулия — продума тя предпазливо, — трябва да признаеш факта, че хората понякога се променят. Дори баща ти. Ужасяващо е да си бил толкова близо до смъртта. Вярвам, че това е накарало Едуард да размисли върху някои моменти от миналото, които е пренебрегвал с години. Моля те, бъди добра с него и чуй какво има да ти каже.
— Естествено. Нали не очакваше, че ще се втурна в стаята на болния човек и ще започна да му хвърлям обвинения, мамо.
Джулия спря на вратата и изчака Ива първа да влезе. Крехката фигура на майка й се очерта на фона на ивицата слънчева светлина, успяла да се промъкне през лимонените завеси на прозореца. Като се наведе над измършавялото тяло в леглото, Ива докосна косата на Едуард и тихо му зашепна.
Докато наблюдаваше сцената, Джулия изпитваше безпокойство от собствената си липса на чувство. Сърцето й беше празно и изтръпнало, в него нямаше нито печал, нито гняв и точно това я тревожеше.
Ива вдигна глава и направи знак на Джулия да влезе. Тя бавно прекрачи прага и приближи леглото, където лежеше баща й в сянката на кретонения балдахин. Изведнъж чувството нахлу в Джулия, вълна от угризения и съжаление, която я изуми. Едуард винаги е бил силна личност, но сега изглеждаше дребен и самотен в леглото, завит до раменете. Здравото му някога тяло, жилаво и силно, сякаш се бе стопило и той имаше вид на грохнал старец. Кожата му бе придобила восъчна бледост, резултат от скорошното пускане на кръв от лекаря.
Джулия внимателно седна на края на дюшека. Взе ръката на баща си и усети съсухрената кожа.
— Татко — изрече тя тихо, — това съм аз, Джулия.
Мина доста време, докато бледите му клепки се повдигнат. Очите бяха ярки и зорки както винаги, когато той я измери с поглед. Джулия не помнеше нито един миг, в който баща й е проявявал неловкост — беше винаги господар на положението. Странното обаче беше, че той като че ли напразно търсеше думи.
— Благодаря ти — произнесе с тревожно слаб глас. Ръката му потрепна и за част от секундата Джулия помисли, че баща й иска да я изтегли. Ала пръстите му стиснаха по-здраво нейните. Това беше почти единствената проява на привързаност, проявена през годините към дъщеря му.
— Мислех, че ще ме изгониш от къщи — изрече Джулия със стеснителна усмивка.
— Аз пък мислех, че няма да дойдеш — въздъхна Едуард. — Нямаше да ти се сърдя.
— Мама ми каза колко си бил болен — произнесе Джулия, като задържа ръката му. — Искаше ми се да кажа на нея и на лекаря, че ти си прекалено упорит, за да позволиш на една никаква треска да те съсипе.
С много усилия бащата се опита да се повдигне и опре на възглавниците. Ива се втурна да му помогне, но Джулия вече пъхаше една от най-близките възглавници зад гърба му. Едуард погледна умолително жена си.
— Скъпа… искам да поговоря с Джулия насаме.
Ива слабо се усмихна.
— Разбирам. — Напусна стаята леко като привидение и остави сами бащата и дъщерята.
Джулия притегли един близък стол и загледа баща си смутено. Какво ли се канеше да й каже той при всичките спорове и несъгласия помежду им.
— Слушам те, татко — произнесе тихо тя. — За какво става дума — за професионалния, или за личния ми живот?
— Нито едното, нито другото — изрече с усилие баща й. — Отнася се за мен. — Посегна за чаша и Джулия я напълни с прясна вода от малка порцеланова кана. Той преглътна бавно хладната течност.
— Никога не съм ти разказвал за миналото си. В него има… подробности за Харгейтови, които не съм ти доверявал.
— Подробности? — повтори Джулия и тънките й вежди се извиха. Историята на Харгейтови беше съвсем обикновено. Една фамилия с умерен престиж и значително богатство, поставила си амбициозната задача да достигне висок социален статус, което можеше да стане само чрез брак с човек с по-синя кръв от тази на Харгейтови.
— Казах си, че е необходимо да скрия истината от теб — продължи Едуард, — поради чисто малодушие от моя страна.
— Не. Ти имаш много качества, които бих ти приписала, но малодушието не е сред тях.