Едуард продължи решително:
— Има неща, за които никога не съм се решавал да говоря, понеже ги намирам болезнени… и те бях наказал точно заради тях. — Хриптящият му глас издаде съжаление, което учуди Джулия. Беше откритие, макар и притеснително, да види, че баща й е способен да изпитва такова чувство.
— Какви неща? — попита меко тя. — Какво е това, което искаш да ми кажеш?
— Ти никога не си знаела за… Ана. — Името като че ли остави горчиво-сладък вкус на устните му.
— Коя е тя, татко?
— Тя беше твоя леля… моя сестра.
Джулия се изненада. Никога не беше чувала за други хора от фамилията на баща й, освен за двама чичовци, оженили се и предпочели да живеят тихо в провинцията.
— Защо никой не ми е споменавал за тази Ана? Къде е тя сега и какво…
Едуард вдигна ръка да спре потока въпроси. И заразказва…
— Ана беше по-голяма от мен. Тя беше най-красивото същество на земята. Ако не беше тя, аз щях да имам най-скучното детство, което можеш да си представиш. Измисляше игри и какви ли не истории, за да ме забавлява… Беше за мен и майка, и сестра, и приятел… Тя беше… — Неуспял да намери подходящата дума, млъкна безпомощно.
Джулия слушаше със затаен дъх. Баща й никога не й бе говорил така, лицето му изглеждаше меко при тези спомени, а стоманеносивите очи засветиха с по-топъл пламък.
— И двамата ни родители не обичаха децата — продължи той. — Дори собствените си деца. Единствената им грижа беше да създадат у нас чувство за дисциплина и дълг. Не мога да кажа, че и аз съм бил привързан към тях. Но обичах Ана… и знаех, че тя е единствената на света, която истински ме обича.
— Каква беше тя по характер? — попита Джулия в мълчаливата пауза, която последва. Изглежда на Едуард му беше трудно да продължи разказа, спомените го бяха оплели с тънките си нишки.
— Тя беше буйна и надарена с въображение, много различна от братята ми и от мен. Ана не се съобразяваше с никакви правила и отговорности. Тя беше същество на чувствата, напълно непредсказуемо. Нашите родители не я разбираха — тя понякога ги влудяваше.
— Какво се случи с нея?
— Когато Ана навърши осемнайсет, се запозна с чужд дипломат, който заемаше някакъв пост в едно посолство в Лондон. Той като че беше олицетворение на всички нейни мечти. Баща ни не одобряваше този човек и забрани на Ана да го вижда. Тя естествено се възпротиви и използваше всяка възможност да се измъкне скришом от къщи и да се срещне с него. Влюби се в него и му дари всичко… отдаде му се всецяло, телом и духом. Но постъпи неразумно. Тя… — Лицето на Едуард се помрачи от сянка и той като че ли искаше да спре разказа си. Но достигнал дотук, трябваше да го завърши до печалния му край.
— Ана зачена дете — каза Едуард, като изговори бързо и сподавено думите. — Любовникът й я изостави, след като й обяснил, че е женен и че не може нищо да й предложи. Семейството ми не обичаше да се замесва в скандали и прогони Ана от къщи. От този момент нататък тя, все едно че не съществуваше вече за нас. Баща ми я лиши от наследство, остави я почти в мизерия. Ана реши да замине за Европа да понесе сама последствията от срама си.
Преди да тръгне, тя дойде при мен. Не поиска пари, нито друга помощ… Искаше само да се увери, че още я обичам. Но аз не можех да й дам обичта си. Обърнах й гръб. А когато настоя — произнасяше името ми и се опитваше да ме прегърне, — аз я нарекох развратница и се оттеглих.
Едуард зарида открито, сълзите като че отнемаха и последните му сили.
— Това бе последният път, когато я видях. Ана отиде във Франция и отседна при наша далечна братовчедка. По-късно научихме, че е умряла при раждането. Успях да я излича от паметта си за няколко години — имах само две възможности: или да я забравя, или да се побъркам, като мисля за нея. И когато почти бях забравил за съществуването й, ти се роди.
Изтри лицето си с носна кърпа, но сълзите не спираха.
— Ти приличаше толкова много на нея, че това ме смайваше всеки път, когато те погледнех. Смятах, че е жестока игра на съдбата да виждам нея в твоето лице, в твоите очи… Ти постоянно ми напомняше за безсърдечието ми. И още по-лошо: ти имаше нейния дух, нейния поглед върху нещата. Все едно беше възкръснала в теб! Не исках да те изгубя, както изгубих нея. Исках да приличаш повече на мен… да си разумна, сериозна. Така никога нямаше да ме напуснеш. Но колкото повече се опитвах да те оформя по мой вкус, толкова повече ти се противеше… и заприличваше все повече на нея. Всичко, което мислех, че го върша за твое добро, се оказа грешка.
Джулия изтри няколко сълзи от бузите си.
— Включително и бракът с лорд Савидж.
— Най-вече — съгласи се Едуард с пресекващ глас. — Мислех, че този брак ще ти даде единствено възможността да станеш точно каквато те исках. Но ти се противопостави също като Ана. Изостави името си, стана артистка и дори по-лошо — пожъна успехи на театралната сцена. Опитах се да те накажа, като те лиша от наследство… но и това като че ли не даде резултат.