— Тук си прав: парите нямат значение за мен — каза Джулия с развълнуван глас. — Това, което исках, беше да ме обичаш.
Баща й поклати глава.
— Не исках да те обичам, ако не мога да те променя. Не смеех да поема такъв риск.
— А сега? — Джулия жадуваше да чуе, въпросите трептяха на устните й. Беше ли много късно да ги зададе? Защо баща й се реши да й разкаже всичко това? Тя не смееше да се надява, че той ще пожелае да я върне в живота си, че ще се опита да я приеме.
Тя се вгледа в баща си, видя изтощеното му лице. Клепачите се затваряха, брадичката клюмна.
— Благодаря ти, задето ми казваш това — прошепна тя и се наведе над него да му оправи възглавниците. — Сега поспи — уморен си.
— Ти… ще останеш ли? — успя да попита той.
Тя кимна и нежно се усмихна.
— Ще стоя, докато се оправиш, татко.
Макар че разкритията на баща й така я слисаха, че тя престана да усеща глад, Джулия механично изяде малка чиния пилешко и варени зеленчуци от поднос, донесен в стаята й. Разказа на Ива всичко, което беше чула, но майка й не се учуди много.
— Знаех за клетата Ана — призна тя, — но никой от Харгейтови не беше склонен да говори за нея. Баща ти никога не ми е казвал, че приличаш толкова много на сестра му. Мисля, че щях да се досетя. То обяснява толкова неща…
— Защо ми го казва сега? — запита се гласно Джулия. — Какво цели с това?
— Иска да ти каже, че съжалява — отговори кротко майка й.
Беше странно да спи отново под родния покрив, да чува приглушените скърцания в къщата, звука на вятъра, който бие в прозорците, нощните шумове. Всичко това беше до болка познато. Почти повярва, че отново е малко момиче — ще се събуди на сутринта и ще прекара деня над уроците, ще се усамоти в своите потайни кътчета да чете купища книги.
Като стоеше в мрака с отворени очи, Джулия видя да минава пред очите й цялото й детство… баща й с желязната си воля да командва в къщата, плахото присъствие на майка си, собствените си крилати фантазии… и както винаги — сянката на Деймън. През юношеството й той беше фокусът на нейното любопитство, страх и възмущение. Той беше невидим товар, който тя се стремеше да отхвърли. А когато го срещна, откри, че е само съблазън, чар, който я приближаваше опасно до предателство към нейната трудно извоювана свобода.
Деймън й бе показал какво ще пропусне, ако прекара живота си само като изпълнява роли на сцената, прибираща се всяка вечер в празна къща и самотно легло. Тя сега го обичаше въпреки волята си за съпротива; колко много повече щеше да го обича, ако си позволеше това! Желаеше го дори въпреки обвързаността му с лейди Аштън. Под сдържаната си външност Деймън беше темпераментен мъж от плът и кръв, човек, който се бори с желанието, честта и отговорността. Ако го беше срещнала, преди да стане актриса, как ли щеше да се промени животът й?
Когато накрая заспа сънищата не й донесоха покой. Образът на Деймън, звукът на неговия глас изпълваха съзнанието й, приятно я измъчваха. Събуди се няколко пъти през нощта, оправи възглавницата си в усилието да й бъде по-удобно. „Ще го повикаш ли?“ — бе попитала майка й няколко пъти тази вечер. Въпросът още измъчваше Джулия. Тя не можеше да не го желае… болезнено жадуваше да чувства как ръцете му я прегръщат. Но въпреки всичко нямаше да го повика. Няма да зависи от никого, ще разчита само на себе си.
През следващите три дни Джулия прекара безкрайни часове до леглото на баща си, помагаше в грижите за него, четеше му романи.
— Сигурен съм, че ти си прекрасна артистка — каза той в един момент, като я изненада в мълчанието й. За човек, който беше толкова против кариерата й, това признание беше трудно. — Когато ми четеш, пред мен оживяват лица и събития.
— Трябва да дойдеш да ме видиш някой ден в „Капитал“ — рече Джулия. — Ако, разбира се, решиш да видиш дъщеря си на сцената.
— Може би.
Джулия се усмихна. Тя повече от всичко бе очаквала този отговор.
— Възможно е да ти хареса — продължи тя. — Известна съм като много добра артистка.
— Известна си като голяма артистка — поправи я той. — Не мога да пропусна нито едно споменаване за теб във вестниците. Изглежда, че ти си любим обект на сплетните — повечето от които са доста неприятни за ушите на един баща, бих казал.
— О, сплетни — отговори Джулия безгрижно, възрадвана от възможността за пръв път да разговаря истински с него. — Почти всичко от това е измислено, уверявам те. Водя много тих живот в Лондон — никакви любовни истории или скандали, с които да се перча.