— Често те споменават редом с директора на театъра.
— Мистър Скот ми е приятел, нищо повече. — Посрещна смело погледа на баща си. — Театърът е истинската му любов и никоя друга страст не може да се сравни с нея.
— А за лорд Савидж? Майка ти мисли, че ти имаш някакви чувства към него.
Джулия отмести поглед, сбърчи чело.
— Имам — призна неохотно. — Но нищо няма да излезе от това. Той е твърде… безкомпромисен.
Едуард като че разбра нюансите в значението на думата. Погледна дъщеря си мълчаливо, със замислен поглед.
— Несъмнено ти още желаеш да заема мястото си като негова жена и да стана някой ден херцогиня — каза Джулия.
Сух смях се изтръгна от гърдите му.
— След като ти така ясно ми го показа през годините, изборът не е мой.
— Какво ще кажеш, ако анулирам брака? — попита тя. — Отново ли ще ме лишиш от наследство?
— Не — отвърна той след кратка пауза. — Ще се придържам към твоето решение, каквото и да е то.
Обзе я благодарност и тя протегна ръка към него. Стисна здраво пръстите му.
— Благодаря — изрече със сковано гърло. — Не знаеш какво означава това за мен!
За голямо облекчение на Джулия и Ива оздравяването на Едуард беше бавно, но сигурно, силите му се възвръщаха с всеки изминал ден. Джулия се подготвяше да се завърне в Бат и се радваше на новото начало в отношенията с нейното семейство. Държанието на Едуард към нея бе омекнало, господарският му маниер бе отстъпил място на търпимост и дори на нежност. Беше станал по-деликатен и с Ива, може би разбрал колко много дължи на предаността на жена си през всичките тези години…
В понеделник сутринта, когато бяха стегнати и последните й пътни чанти, Джулия влезе в стаята на баща си да се сбогува. Искаше да пристигне в Бат навреме за утрешната репетиция и представлението. За нейна изненада Едуард не беше сам. Той беше поканил един адвокат, работил за Харгейтови в продължение на години.
— Влез, Джулия — усмихна се Едуард. — Току-що привършихме една работа с мистър Бриджмън.
Като размени учтиви поздрави с адвоката, Джулия изчака той да напусне стаята, преди да се обърне към баща си с въпросителен поглед.
Изразът на Едуард беше сериозен, но в очите му гореше блясък на задоволство. Направи знак на Джулия да седне до него.
— Имам за теб подарък.
— О? — Джулия вложи в отговора си умишлена несериозност и дързост. Разположи се на стола до леглото. — Мога ли да се надявам, че отново си ме включил в завещанието?
— Да, възстанових предишните ти права. Но включих и нещо друго в уговорката. — Подаде й един пакет, снопче листи, увити в пергамент.
— Какво е това? — попита Джулия колебливо.
— Твоята свобода.
Тя взе внимателно пакета и го остави на скута си.
— Вътре е твоят брачен договор — каза Едуард. — Едновременно с това ще се разпоредя свещеникът, който изпълнява обредите, да заличи записаното в регистъра. За да няма и помен, че церемонията е била извършена някога.
Джулия мълчеше. Явно очакващ проява на благодарност, Едуард сви вежди неразбиращо.
— Е? Трябва да си доволна. Това е, което винаги си желала, нали?
— Това, което винаги съм желала, е преди всичко никога да не съм била омъжена по този начин — измърмори Джулия, опитвайки се да се отърси от смущението. Не беше сигурна как се чувства… може би като затворник, на когото тъмничарят най-безцеремонно е подхвърлил ключовете. Това беше дошло без никакво предупреждение, лишавайки я от възможността да се подготви.
— Не мога да го променя — отвърна баща й. — Мога обаче да се опитам да направя компенсация.
Той посвоему признаваше, че е допуснал грешка — и е направил най-доброто за възвръщане на онова, което й бе отнел. И беше прав: миналото не можеше да се промени. Но всеки от тях щеше да контролира бъдещето и щеше да има свободата да го оформи както желае. Като повдигна пакета до устните си, Джулия погледна баща си над ръба му и се усмихна.
Когато Едуард видя бръчиците край очите й, той се усмихна в отговор.
— Според теб, значи, съм постъпил правилно?
Тя свали пакета по-ниско и прокара пръсти по гладката му, суха повърхност.
— Ти ми даде възможността да определям сама своя път. Нищо не може да ме радва повече.
Баща й бавно поклати глава.
— Ти си необикновена жена, Джулия. Предполагам, че щеше да е по-лесно за всеки, ако приличаше повече на майка си.
— Но не приличам — отвърна Джулия и бледа усмивка изгря на устните й. — Аз съм като теб, татко.