Забавленията в Бат скоро започнаха да омръзват на Деймън. Покупките и развлеченията слабо го интересуваха, а още по-малко имаше нужда от минералните води и ободряващото им въздействие. Затова не вършеше нищо, просто очакваше Джулия да се завърне — занимание, което го отегчаваше и страшно го потискаше. В Лондон имаше напрегната работа, делови и лични дела, които изискваха незабавно да се заеме с тях, а тук, в Бат, просто си губеше времето.
Бе научил подробностите около заминаването на Джулия от Арлис, и знаеше, че тя ще се върне около вторник. Не че не можеше да я последва, но явно срещата с баща й щеше да е мъчителна и за двамата и се налагаше Джулия сама да се справи с положението.
На втория ден след заминаването й, като се връщаше от разходката до близкото село Уестън, Деймън откри с изненада, че брат му е пристигнал в къщата в Лора Плейс. Както винаги Уилям бе в обичайното си добро настроение, изтегнал се на кушетка в библиотеката с чаша бренди в ръка. Вдигна поглед, когато Деймън влезе в стаята, и се засмя радостно.
— Тренираш, а? — коментира Уилям, като забеляза здравия тен на бузите на брат си и усети лекия мирис на листа и есенен въздух, който се носеше от него. — Не ми казвай, че си изчерпал всички други възможности за хубаво прекарване на следобеда в Бат. Ако не можеш да измислиш нещо друго, намери си някоя привлекателна стара мома да си убиеш времето с нея — градът е пълен с такива. Старите моми са много подценявани. Намирам, че тяхната благодарност и готовност компенсират липсата на красота…
— Спести ми твоите теории за жените — каза кисело Деймън, наля си питие и седна в тежко кожено кресло.
Уилям приседна на кушетката и погледна добродушно Деймън.
— Как е жена ти, скъпи братко?
— Джулия е добре, доколкото зная. — Млъкна, после добави кратко: — Тя не е в Бат.
— О? — Уилям наведе глава. — И кога ще се върне?
— Най-вероятно във вторник. Не ми е казала.
Като видя мрачното изражение на брат си, Уилям избухна в неудържим кикот.
— Господи! — задъхваше се от смях той. — Каква ирония при десетките жени, които искат да те хванат на въдицата си, при лейди Аштън, която те преследва непрекъснато, единственото желание на Джулия е сякаш да избяга от теб.
— Продължавай да се смееш — изрече Деймън, но на намръщеното му лице се прокрадна насилена усмивка. — Някой ден тя ще види качествата ми в нова светлина.
— Познавам те добре и се досещам какъв е проблемът ти. Нека ти дам един съвет, братко…
— По-добре не го давай — каза Деймън, но Уилям продължи:
— Жените не търсят честност в мъжа. Те искат да бъдат очаровани, мамени, съблазнявани… и най-малко от всичко искат да са сигурни в някого. Жените обичат да играят. И преди да ме прекъснеш, помисли си — аз винаги съм притежавал онази жена, на която съм въртял номера.
Деймън се усмихна презрително.
— Кръчмарките и артистките са лесни завоевания, Уил.
Уилям изгуби наперения си вид, придоби леко обидено изражение.
— Е, и за теб не е било трудно да завладееш Джулия. Това, че си бил женен за нея, ти е дало известни предимства над съперниците!
Деймън не сваляше поглед от брат си. Независимо, че Уилям намираше за забавен този разговор, в изражението му се долавяше ясно различима следата от напрежение. Познаваше брат си достатъчно добре, за да бъде убеден, че Уилям крои нещо. И рязко промени темата.
— Защо дойде в Бат, Уил?
— Да видя „Моята лейди измамница“, Деймън. Не мога да се стърпя да не знам как завършва тази пиеса. — Усмихна се, но усмивката му бързо помръкна. — И… има и нещо друго.
— Очаквах го — каза сухо Деймън. — Да не си загазил пак?
— Не съвсем. Истината е… че всъщност ти си загазил и аз съм замесен в тази работа.
— Обясни.
Уилям отпи голяма глътка от питието си.
— Полин дойде в Лондон в моето жилище — изрече той направо. — Каза, че иска да се опознаем по-добре, за да станем скоро по-близки. Нямало причина да не станем „приятели“ и да се подкрепяме като брат и сестра.
— Какъв вид подкрепа желаеше тя?
— Не каза точно, но… като съдя по роклята, която бе облякла, и по начина, по който ме докосваше, мисля, че се опитваше да ме съблазни! Заклевам се, че не направих нищо, за да я поощря, Деймън, аз никога няма да навляза в твоя територия. За Бога, ние сме братя…
— Добре, добре — прекъсна го Деймън. — Кажи ми какво друго ти каза Полин.
— Тя ужасно ме ласкаеше и рече, че тя и аз имаме много общо помежду си и че аз ще бъда заинтригуван да открия колко много си приличаме. Естествено аз се престорих, че не разбирам и се постарах да я разкарам колкото може по-скоро… но не преди да ми каже, че е била самотна, когато си далеч от Лондон, и че се надява да потърси помощта ми, ако бъде необходимо.