Очите му се оживиха.
— И какво ще решиш?
Джулия мислеше да се срещне отново с Деймън и при тази мисъл сладка болка прониза цялото й същество.
— Не зная — отговори тя и сбърчи чело. — Част от мен желае да отиде при него и да му каже колко много го обичам и че той заслужава всякаква жертва… а друга част иска да се вкопчи здраво за театъра и да забрави всичко останало. Не съм предполагала, че такъв избор ще се окаже толкова труден.
— Има и други възможности — произнесе Лоугън със загадъчно изражение.
— Например?
— Може би ще говорим за тях някой ден. — И той се обърна и излезе.
Озадачена, Джулия направи крачка да го последва, но се отказа. От устните й се откъсна кратък смях. Съвсем типично за Лоугън — да подхвърли нещо тайнствено и да не го довърши. Той беше идеален актьор, който знае точно как да привлече вниманието на публиката и да го държи будно.
Като се движеше бавно сред откритите щандове за книги, Джулия вдъхваше с удоволствие аромата на свежия въздух, примесен с миризмата на кожа и праха по книгите. Едни томове бяха нови, други употребявани, но всички съдържаха примамливото обещание за нови светове, в които да се потопиш. Покупките й растяха, превърнаха се в солидна купчина книги, които заплашваха да се изплъзнат от ръцете й. Арлис и Майкъл проявяваха много по-слаб интерес към книгите, отколкото към самите себе си. Разменяха си коси погледи, шепнеха си многозначително.
Макар Джулия да бе решила, че е избрала достатъчно книги, още една с червени и златисти релефни корици привлече окото й и тя разтвори дебелия том. Като прегледа първите няколко страници, чу наблизо един познат глас. Заслуша се и погледна през воалетката си.
Сърцето й подскочи при вида на високия, мургав мъж, който се бе спрял няколко щанда встрани от нея. Деймън, рече си веднага тя… но това не беше нейният съпруг, а неговият брат, лорд Уилям. Той явно проявяваше слаб интерес към изобилието от книги.
— Имам по-добри идеи в главата, отколкото да се ровя в този прахоляк — промърмори недоволно той. — Малко ли са ти тия, братко?
Значи Деймън бе също тук! Погледът на Джулия се плъзна наоколо и веднага откри Деймън. Изглежда напрегнатият й поглед я беше издал, защото той се извърна с внезапно плавно движение и погледна право към нея. Блесналите му очи показаха, че я е познал. Джулия несъзнателно се обърна към масата с книги, а сърцето й биеше едва-едва в гърдите. Тя държеше тежката купчина томове до тялото си, чакаше с полузатворени очи и се питаше трескаво дали той ще я приближи.
След миг го усети зад себе си, дъхът му полюшваше воала, който се спускаше от тясната периферия на шапката. Зашепна й отблизо, като надви шума на тълпата около щандовете и мекотата на гласа му й напомни за интимните разговори, които водеха последната нощ, когато бяха заедно.
— Как мина посещението ти в Бъкингамшир?
Джулия искаше да се обърне към него, но краката й като че ли бяха сраснали в земята. Успя някак да овладее смущението си и пророни:
— Баща ми беше болен от треска. Заминах да го видя веднага щом получих вестта.
— Баща ти! — повтори той изненадано. — Предполагах, че става дума за лейди Харгейт…
— Не, тя всъщност е много добре. Грижи се за татко и сега той изглежда много по-добре. Постигнахме с него известно… примирие. — Джулия усети ръката му на рамото си. Той се опита да я обърне към себе си. Сияйните му сиви очи проникваха през воала, но изражението му беше някак далечно.
— Радвам се за теб — каза спокойно Деймън. — Ти чакаше това отдавна. Несъмнено е било облекчение и за двама ви.
— Да — потвърди Джулия и дъхът й замря, като се вгледа в него. Защо беше толкова смайващо привлекателен? Защо трябваше да изглежда сериозен и мрачен? Искаше й се да пусне товара от книги и да се устреми към едрите му, топли ръце, да ги притегли към тялото си. Тя го желаеше, жадуваше за него… а той не подсказваше с нищо, че изпитва същото. — Аз… съжалявам, че не ти съобщих за заминаването си, но имах твърде малко време…
— Няма значение — каза небрежно той и посегна към книгите в ръцете й. — Мога ли да ги взема от теб?
— Не, благодаря. — Отдръпна се на крачка назад, здраво стиснала товара си.
Деймън кимна кратко, сякаш очакваше отказа й.
— Искам да ти кажа нещо — продължи той след миг. — Довечера заминавам за Лондон. Има неща, които съм занемарил отдавна.
— О! — Джулия се усмихна безучастно, благодарна, че е с воал. Той не трябваше да види на лицето й никакъв признак на отчаянието, което струеше от всеки нерв и фибра. — Ще се видиш ли там с лейди Аштън? — Някакъв потаен дявол я накара да зададе неочаквания въпрос.