Тя направи усилие да се съсредоточи върху ролята, но беше трудно да не мисли за събитията от последните няколко дни. Те се въртяха около анулирането на брака й с Деймън, днешната среща с него; Да, Деймън беше прав, тя трябва час по-скоро да направи избора, дори и само заради собственото си спокойствие.
Въпреки неудобствата на професията си, тя обичаше този труд, обичаше вълнението, изпълнените с очакване погледи. Идеята да се откаже завинаги от сцената бе немислима. Но да не се среща повече с Деймън… о, това беше още по-лошо, да го види женен за друга, а нейният живот в самота ден подир ден… Това беше също толкова отблъскващо.
— Ти не мислиш за пиесата — чу глас зад гърба си и като погледна през рамо, видя Лоугън Скот.
— За хиляди други неща — призна тя. — Как позна?
— Толкова си напрегната, че раменете ти са се качили до ушите.
Джулия му направи гримаса и раздвижи рамене. Пое дълбоко дъх, задържа го за миг и го изпусна бавно. Когато погледна отново към Лоугън, той изглеждаше успокоен.
— Така е по-добре.
Джулия замислено погледна сцената, живописните очертания на декорите, излъскания под — те се виждаха едва-едва зад спуснатата завеса. Винаги бе обичала този момент малко преди започването на пиесата, с тръпката на очакването, обзела тялото й. Но по някаква причина сега това празнично чувство бе примесено с тъга. Усещаше се почти като малко момиче, отворило пакет с ярка опаковка и открило, че вътре няма нищо.
— Колко ли дълго ще трае животът ми на сцената — изрече тя неволно на глас въпроса, който я терзаеше. — Още десет години? Или може би двайсет?
Лоугън я огледа критично.
— Бих казал, че ще останеш дълго на сцената. С годините талантът ти ще узрява за други типове роли, ще става все по-многостранен.
Тъжна усмивка се разля по устните й.
— Питам се дали това ще ми бъде достатъчно.
— Ти си единствената, която може да отговори на този въпрос.
Двамата зачакаха мълчаливо завесата да се вдигне, да изчезне реалният живот и да започнат илюзиите.
Представлението започна, сменяха се сцени, костюми, публиката бе затаила дъх.
Джулия знаеше, че никога не е играла толкова добре с Лоугън, репликите между тях преливаха от чувство, изпълнени с искрящ хумор и копнеж. Джулия сякаш престана да съществува като самата себе си. В ума й нямаше друга мисъл, освен за пиесата, нямаше други чувства, освен тези, които претворяваше за публиката. Когато падна финалната завеса, тя знаеше, че е изпълнила очакванията на другите към себе си, бе дала всичко, на което е способна. Тържествуваща, тя се остави Лоугън да я издърпа пред тежката кадифена завеса, за да получи бурните аплодисменти и поздравления.
Лицето й пламтеше, когато направи поклон в отговор на овациите. Аплодисментите продължиха дълго, докато накрая тя тръгна към кулисата, за да се оттегли. Но Лоугън не желаеше да я остави, хвана ръката й и я поведе напред, когато възторжените викове се усилиха. Цветя и малки подаръци заваляха на сцената. Лоугън се наведе и взе една бяла роза, след което галантно й я подаде. Тя стисна пръсти около дългото стебло и се поклони още веднъж, преди да се скрие от очите на възхитените зрители.
Колегите й зад сцената избухнаха с поздравления и я накараха да наведе очи смутено. Камериерката й Бетси щеше да я съпроводи до гримьорната й.
— Има за вас кана лимонада — каза Бетси и я поведе към вратата, знаейки, че Джулия обича да прекарва няколко минути след представление насаме. — Веднага ще се върна да ви сваля костюма.
— Благодаря — отвърна Джулия и въздъхна облекчено от спокойствието и тишината на малката стая. Застана пред огледалото и започна да развързва предната част на дрехата си. Сега, когато оживлението от спектакъла отшумяваше, тя се почувства изтощена. Върху копринената рокля бяха избили потни петна, а гримът по лицето й бе избледнял и размазан.
Докато се взираше уморено в отражението си, тя долови някакво движение в стаята. Някой влизаше. Деймън! Не го очакваше тук тази вечер. Със сигурност нито се възхищаваше от пиесата, още по-малко пък изпитваше гордост от играта й лицето му пламтеше трескаво. Явно беше сърдит… и тя нямаше да избегне жилещия бич на неговия гняв.
Единадесета глава
Джулия не се възпротиви, когато той с две крачки се намери до нея и я притисна в огледалото. Едрата му ръка я хвана за рамото, а другата обхвана лицето й.