Сбърчила нос от застоялия въздух в спалнята на Ива, Джулия отиде до завесите, отдръпна ги и отвори един прозорец, за да влезе свеж полъх отвън. Извод завивките на леглото се чу размърдване, последвано от слаб глас.
— Кой е тук?
— Твоята блудна дъщеря — отвърна тихо Джулия и се отправи към леглото, наведе се и целуна майка си по бледото чело.
Ива замига бързо-бързо и се опита да приседне, а лицето й беше сковано от страх. Тя беше дребна, слабичка жена с пепеляворуса коса, прошарена със сребърни нишки, и големи кафяви очи. За последните две години беше много остаряла, бледата й кожа се бе покрила с тънки бръчици, костите на лицето й бяха изпъкнали по-силно.
— Джулия, ти не трябва да идваш тук. Опасно е!
— Няма нищо — отвърна тихо дъщерята. — Ти ми писа и ме уверяваше, че баща ми днес няма да е тук. Не си ли спомняш?
— О, да. — Майка й потърка нервно челото си. — Напоследък нещата лесно се изпаряват от паметта ми. Въздъхна и отпусна рамене на възглавницата. — Бях болна, Джулия…
— Да, зная. — Джулия стисна устни, като се вгледа в майка си, която сега изглеждаше крехка като птиче. — Не бива да се затваряш в тази тъмна стая, мамо. Имаш нужда от светлина и чист въздух, от разходки навън…
— Не трябва да стоиш дълго — изрече немощно майка й. — Ако баща ти се върне неочаквано…
— Няма да ме изхвърли — довърши Джулия вместо майка си, извила саркастично устни. — Не се безпокой, мамо. Аз не се боя от него. Сега няма значение какво ще ми каже или ще направи той. — Тя смекчи изражението си, като видя страданието, изписано на лицето на майка си, и седна внимателно на края на дюшека. Взе тънката, студена ръка на Ива в своята и я стисна леко.
— Изградих си нов живот. Артистка съм, и то доста добра. — Не можа да не се усмихне, като видя реакцията на майка си. — Артистка, не проститутка… макар да трябва да призная, че повечето хора не разбират разликата. Този сезон ще работя в театър „Капитал“ под ръководството на самия Лоугън Скот. Ще имам хубава заплата, собствена карета, къща… избрах си и ново име. Джесика Уентуърт. Харесва ли ти името ми?
Ива поклати глава.
— Не е това, за което си родена — изрече тя със сухите си устни. — Не отговаря на твоята същност.
— Коя е моята същност, мамо? — попита тихо Джулия, въпреки че знаеше отговора. Гърдите й се стегнаха от обзелата я внезапно мъка.
— Ти си херцогиня Савидж.
Джулия се откъсна от леглото, не понесе звука на името.
— Само защото нямах избор в този случай. Омъжена съм за човек, когото не познавам, единствено за да задоволя социалните амбиции на баща си. Това е абсурдна ситуация. Нито зная как изглежда лорд Савидж, нито дори съм си писала с него. Понякога се питам дали той изобщо съществува!
— Изглежда и лорд Савидж няма желание да признае брака — каза майка й. — И баща ти, и старият херцог на Лийдс не са очаквали, че и двете им деца ще негодуват толкова срещу брака.
— Да не недоволстваме, когато бъдещето ни е ограбено? — Джулия закрачи из стаята и продължи разпалено: — Бях продадена за цената на едно име, а лорд Савидж — за едно богатство. Татко осигури титла за дъщеря си, а семейство Савидж бяха спасени от финансов крах. И единственото, което решиха да направят, бе да пожертват първородните си деца.
— Защо си толкова зле настроена срещу баща си? — попита тъжно майката. — Това, което той направи, не е по-различно от постъпките на другите родители с нашето положение. Браковете продължават да се уреждат така.
— Нашият случай е по-различен. Аз бях само на четири години, а моят така наречен съпруг не беше много по-голям. — Джулия отиде до прозореца и погледна през раздалечените завеси, прокарала пръсти по копринените им ресни. — Установих, че съм омъжена, когато станах на дванайсет години и смятах, че съм влюбена в едно момче от село… но баща ми ме отведе настрана и ми каза, че никога няма да имам правото да обичам някого, защото съм вече омъжена. — Тя поклати глава и се разсмя невесело. — Не можех да повярвам. И още не мога. Години наред ме преследваха мисли за моя съпруг, питах се какъв ли човек е станал…
— По това, което сме чули за него, репутацията на лорд Савидж е на тих и почтен човек.
— Не ме интересува какъв е той — каза Джулия, понеже знаеше, че майка й ще сметне думите й за чиста упоритост, и може би то беше отчасти вярно. Но то се дължеше и на увереност, че ако приеме живота, който баща й е избрал за нея, ще се превърне в също такова покорно, нещастно същество като майка си. — Няма значение дали лорд Савидж е светец. Нямам намерение да ставам херцогиня на Лийдс. Няма да приема плановете на баща ми за мен. Той контролираше всеки ден, час и минута от живота ми, докато накрая събрах смелост да избягам оттук.