Бавно се съблече, оставяйки костюма да падне на пода в купчина.
— Мисис Уентуърт? — долетя гласът на Бетси, придружен от плахо почукване.
— Да, влез.
Камериерката се беше изчервила от смущение.
— Извинявам се, задето преди ви обезпокоих, но не знаех…
— Няма абсолютно нищо — рече Джулия, без да влага чувство. — Помогни ми с дрехите.
Камериерката помогна на Джулия да се облече, закопча редицата копчета на гърба на зелената й копринена рокля. След като закрепи здраво косата на тила й, Джулия изми лицето си и се погледна в огледалото. Устните й бяха меки и подути, бузите пламтяха, а на шията личаха издайнически белези от брадата на Деймън. Джулия грижливо натъкми плисираната дантела на високото си деколте, за да прикрие следите. Спря, когато чу плътния глас на Лоугън Скот зад вратата на гримьорната.
— Мисис Уентуърт, искам да разменя няколко думи с теб.
Джулия даде знак на камериерката да го пусне вътре. Бетси пожела „лека нощ“ и ги остави сами.
— Доволен ли си от представлението тази вечер, — попита Джулия — или си дошъл да ме критикуваш?
Лоугън се усмихна.
— Ти надмина всички мои очаквания. Всички останали актьори, включително и аз, блестяхме с отразената ти светлина.
Щедрата похвала беше толкова неочаквана, че Джулия се смути. Усмихна се недоверчиво.
— Видях лорд Савидж да идва иззад кулисите — отбеляза Лоугън. — По израза на лицето му беше очевидно, че не се готви да те поздрави.
— Да, прав си. — Ръцете на Джулия стояха още на тоалетната масичка, побелели от напрежение, но отражението й в огледалото не подсказа с нищо какви бури бушуват в душата й.
Лоугън я погледна замислено и кимна кратко, сякаш беше достигнал до някакво решение.
— Ела с мен, Джулия. Искам да ти говоря за една идея, която ме занимава от известно време.
Тя се извърна към него, без да успее да прикрие изненадата си.
— Вече е късно.
— Ще те изпратя до странноприемницата към полунощ. — Широката му уста се изви в усмивка. — Имам предложение, което засяга бъдещето ти.
Джулия беше заинтригувана.
— Кажи ми.
— На по-спокойно място. — Лоугън я хвана леко за рамото и я отдалечи от тоалетката.
— Къде отиваме? — попита тя, докато вземаше в движение пелерината си.
— Домът ми е близо до реката.
Джулия го придружи без по-нататъшни въпроси. Питаше се защо той й позволява да види още едно от неговите жилища, да влезе още една крачка навътре в личния му свят, който пазеше така ревниво.
Като си пробиха път през тълпата, която чакаше пред театъра, взеха карета до една малка, елегантна вила, разположена сред гориста местност. Както лондонското жилище на Лоугън, и това носеше италианска атмосфера.
Седнала в гостната с чаша вино в ръка, Джулия си отпочиваше, облегнала гръб на тапицирания диван в стил ампир. Гледаше очакващо Лоугън. Той попипа няколко предмета, поставени артистично на масата с мраморна плоча отгоре, която заемаше пространството между два прозореца: китайска мейпингска ваза, зелена малахитова кутия, ебонитов часовник от времето на Луи XIV. Погледна я отстрани, прецени настроението й.
— Изглежда се готвиш за важен разговор — започна Джулия.
— Наистина — отговори той с обезоръжаваща откровеност. — Но преди да направя опита, кажи ми как стоят нещата между теб и лорд Савидж.
Джулия вдигна поглед към Лоугън с неловка усмивка.
— Мога ли да зная причината, поради която се интересуваш?
— Не искам да се меся във вашите отношения… във вашия брак.
— Няма да има истински брак — отвърна тя с монотонен, равен глас. — За мен е ясно, че и за двамата ще бъде по-добре, ако анулираме този фарс. За нещастие лорд Савидж не е съгласен… и е доста упорит, когато трябва да получи каквото желае.
— А той желае теб — каза спокойно Лоугън.
— Иска традиционна съпруга. — И Джулия отпи глътка вино. — Иска от мен да се превърна в лейди Савидж и да оставя в миналото Джесика Уентуърт.
— Това не е възможно. Поне не и за някого с твоя талант.
— Ако бях мъж — изрече с горчивина Джулия, — щях да имам всичко… работа, семейство, свобода да решавам нещата за себе си сама… И никой нямаше да ме упрекне. Но аз съм жена и независимо какво ще избера, ще бъда нещастна.
— За известно време, да. Но болката постепенно избледнява.
Лоугън беше толкова реалистичен, толкова спокоен, сякаш сърцето му беше обвито в стомана. Джулия не беше сигурна дали му завижда, или се плаши от студенината му.
— Ти спомена, че имаш предложение за мен — подсети го тя.