— Аз… прекратих нашите отношения. А после, миналата вечер, получих предложение от друг… от мистър Скот.
Мисис Флорънс изглеждаше заинтригувана.
— Той влюбен ли е в теб?
— Не, няма нищо такова. Той описа бъдещия ни брак като брак за удобство.
— О, разбирам — леко се изсмя мисис Флорънс. — Амбициите на твоя мистър Скот не знаят предели, нали? Ако напуснеш „Капитал“, ще има трудно за запълване вакантно място. А с теб като негова съпруга той ще изгради от актьорската си трупа нещо изключително… и ще осигури това, като се ожени за теб. Въпросът е дали искаш да пожертваш другия мъж — този, когото обичаш — заради професията си?
— Вие го направихте — подчерта Джулия.
Мисис Флорънс стисна носа си и отпи глътка горчива минерална вода.
— Но ти казах също, че съжалявах за постъпката си — каза тя и използва дантелена носна кърпа, за да попие влажните ъгли на устата си.
— Ако можехте да направите избора си отново…
— Не — прекъсна я деликатно, но решително мисис Флорънс. — След като се вземе някакво решение, не бива да се обръщаме назад. Продължавай в посоката, която си избрала, каквото и да стане, и си казвай, че всичко е за добро.
Джулия й хвърли умолителен поглед.
— Ако можехте да ме посъветвате, както сте правили толкова често преди…
— Ще ти дам всякакви съвети за актьорство, от които имаш нужда, но никога за личния ти живот. Не мога да взема такова решение вместо теб. И не ми се мисли дали бих постъпила по-различно. Миналото не може да се промени.
Джулия направи гримаса, като си помисли колко много се беше надявала мисис Флорънс да й каже как да постъпи.
— Има само едно нещо, в което съм сигурна — изрече тя тъжно. — По-сигурно е да следвам главата си, отколкото сърцето.
— Точно така. — По-възрастната жена я изгледа със смесица от веселие и съчувствие. — На всяка цена трябва да запазим своята сигурност, нали?
Уилям закрачи към гостната на своя апартамент с тераса на улица „Сейнт Джеймс“, където икономът му беше току-що въвел лейди Аштън. Не беше чудно, че Полин го посещаваше в този късен вечерен час. Веднага щом Уилям се върна в Лондон, той разгласи, че ще бъде за известно време в градското си жилище. В добавка беше намекнал тук и там, че се нуждае от женска компания. Като муха на мед Полин незабавно се озова в дома му.
Тя стоеше до прозореца и опитно излагаше на показ импозантния си силует. С отработено движение се извърна към Уилям с подобие на усмивка върху червените си устни. Беше поразително красива в кадифената рокля с цвят на червено бургундско вино, която се открояваше на фона на строгата обстановка в мъжката стая. Корсажът й беше изрязан много дълбоко и разкриваше малко повече от гладките й, бели гърди, отколкото налагаше добрият вкус. Но ефектът беше стимулиращ.
— Лейди Аштън… каква изненада! — измърмори Уилям, докато прекосяваше стаята.
— Лорд Уилям! — измърка тя, обвила пръсти около неговите. — Трябваше да те видя веднага. Надявам се, че нямаш нищо против посещението ми. Аз съм така ужасно разстроена.
Той се взря в лицето й с мнима загриженост.
— Но защо, лейди Аштън?
Неочаквано в тъмните й очи се появи влажен блясък.
— Може да ме наричаш Полин. Познаваме се доста отдавна, за да си го позволим.
— Полин — повтори послушно той. — Няма ли да седнеш?
Тя пусна ръцете му неохотно и отиде към дивана, седна и разстла полите си върху хлъзгавата дамаска.
— Питие? — предложи Уилям.
Когато тя кимна, той отиде да налее вино за двамата и седна в другия край на дивана. Полин задържа чашата с дългите си пръсти, нежно опипа столчето и ръба й.
— Надявам се, че не съм попречила на плановете ти за вечерта — каза тя, като го гледаше напрегнато.
— Не си ми попречила — увери я той.
— Изглеждаш самотен, клето момче. — Гласът й се смекчи до гърлен шепот. — И аз като теб съм самотна. — Положи глава на рамото му и го принуди да се размърда неловко.
— Лейди Аштън… Полин… моля те, не мисли, че съм равнодушен към теб, но за някой подозрителен човек тази ситуация би изглеждала доста компрометираща. Дължа на брат си известно чувство за вярност…
— Брат ти е причината, за да се чувствам разстроена — прекъсна го тя, оглаждайки плата на сакото на Уилям, преди да положи отново буза на рамото му. — Не понасям да се говори за това какво му се дължи, когато той очевидно съвсем не мисли какво дължи на мен. Не разчитам на никого в най-дълбоките си чувства, единствено на теб. Ти не можеш да бъдеш толкова безсърдечен, та да ме изгониш, нали?
Уилям пак се размърда неловко.
Не мога да се меся в отношенията между теб и Деймън…