Деймън почти се усмихна, като си представи картината.
— Аз приличам твърде много на него — продължи Уилям тъжно. — И ще свърша точно като него, сам и ликуващ от миналите си безпътства, ще се опитвам да пощипвам прислужничките, когато минават покрай мен…
— Няма да го правиш — увери го Деймън. — Аз няма да позволя това.
Уилям въздъхна дълбоко.
— Досега си направил твърде малко, за да ме спреш. Аз трябва да се реализирам Деймън. Трябва да правя нещо друго, край на преследването на леки жени, край на безумното пилеене на пари за пиене, облекло и коне.
— Не си единственият, който трябва да се промени.
Като чу суровия тон на брат си, Уилям го погледна изненадан.
— Сигурно нямаш предвид себе си? Ти си добросъвестен, разумен. Нямаш лоши навици…
— Аз съм дяволски арогантен. Искам всичко да става точно така, както предварително съм решил.
— Винаги съм си обяснявал това отчасти с обстоятелството, че си по-големият. Някои го смятат за добродетел.
— Джулия не е от тях.
— Е, тя не е обичайният тип жена, нали? — Уилям спря поглед на замъка пред тях, величествените му контури и големи каменни сводове се отразяваха в сребърното езеро под него. — Можеш ли да си я представиш да живее толкова далеч, отделена от забавленията в Лондон?
Деймън всъщност си представяше, че това е възможно. Не беше трудно да види Джулия в съзнанието си как язди с него през хълмовете и горите, които обграждаха имението, а русата й коса се развява, разрошена от вятъра… или като домакиня на танцова вечер в големия салон… стройната й фигура се осветява от масивните канделабри… или как се любят на огромното легло в източната спалня, а после се събуждат заедно при изгрева на слънцето.
Умът на Деймън още бе изпълнен с образа на Джулия, когато той и Уилям влязоха в замъка. Като минаха през тълпата, изпълнила приемната и трапезарията, те се упътиха към библиотеката, тук ги очакваше мистър Арчибалд Лейн. Лейн беше адвокат, когото Деймън използваше от години за надзираване на работите му. Макар в известна степен скромен в маниерите и вида си, Лейн бе рядко интелигентен. Той беше малко по-възрастен от Деймън, но оредяващата му коса и очилата му придаваха вид на улегнал човек на солидна възраст.
— Милорд… тоест, Ваша Светлост… — избъбри Лейн, като пое ръката на Деймън за здрависване. — Надявам се всичко да е в ред с вас. С други думи, добре, както се очаква.
Деймън кимна и предложи на адвоката питие, което той отказа.
— Предполагам, че няма да има изненади в завещанието на баща ми — отбеляза Деймън и кимна към подредената купчина книжа на близкото бюро.
— Нищо, което да изглежда извън обикновеното, Ваша Светлост. — Обаче, преди да се заемем с това, има нещо друго… — Израз на неловкост се появи на тясното лице на Лейн. — Неотдавна аз получих копие от писмо, отнасящо се до мисис Уентуърт и обстоятелствата около вашия, хм… брак.
Деймън го гледаше с интерес.
— Изглежда, брачният съюз е бил невалиден от самото начало — продължи адвокатът. — Той трябва да бъде смятан за годеж, който не се е състоял. Като такъв лорд Харгейт е поискал връщането на зестрата, заплатена на Савиджови.
Деймън поклати глава, като напразно се опитваше да разбере казаното от Лейн.
— Според Харгейт дъщеря му Джулия ще смята, че и двамата сте свободни от днес нататък от всички задължения, произхождащи от този недействителен брак.
— Трябва да говоря с нея — чу се Деймън да изрича. Джулия искаше да ликвидира всякаква надежда за връзка между тях. Той трябва да я убеди в противното. — По дяволите… тя е моя жена. — Макар да знаеше, че това всъщност не е вярно, Деймън не можеше да мисли за нея по друг начин. Обичаше я… нуждаеше се от нея.
— Ваша Светлост — каза адвокатът, — вие нямате съпруга. И по всички закони на страната не сте и имали.
Вие нямате съпруга. Думите прозвъняха в ушите на Деймън тихо, но замайващо със своята сила. Вие нямате съпруга… Уилям избра този момент, за да се намеси.
— Деймън… това може би е пръстът на съдбата, който ти подсказва да започнеш ново начало. Баща ни почина и ти сега си напълно свободен. Нямаш основание да не се насладиш на нещата в живота, от които винаги си се отказвал.
— След всичкото това време… — продължи Деймън. — След всичките години на напразни усилия да я открия, тя отива при най-близкия адвокат и подава писмо като това. За Бога, като я достигна…
— Трябва да благодариш на Джулия — пресече го Уилям. — Според мен тя е извършила разумна постъпка. Ясно е, че не си подхождате и тя е достатъчно умна да го разбере… — Гласът му замря.